Престол и щурм

– Нямам търпение – пропя тя и се понесе, обгърната от шепот на коприна.

– Какво беше това? – попита той, докато изкачвахме хълма към Малкия дворец.

– Нямам ù доверие.

Той дълго мълча.

– Алина – започна притеснено, – онова, което се случи в Крибирск...

Накарах го веднага да замълчи. Не исках да знам какво е станало между тях двамата в лагера на Гриша. Пък и не за това ставаше дума сега.

– Тя беше една от фаворитките на Тъмнейший и ме мрази открай време.

– Може би просто ти завижда.

– Счупи ми две ребра.

– Какво?!

– Случи се нещо като злополука. – Така и не разказах на Мал колко тежко ми беше преди да овладея силата си; не му споменах нищо за безкрайните самотни дни на напразни усилия и провали. – Важното е, че сега не съм сигурна на кого е истински предана. – Разтрих врата си, където мускулите бяха станали на възли. – На никого не мога да имам вяра – нито на Гриша, нито на прислугата. Всеки от тях може да работи за Тъмнейший.

Мал се озърна наоколо. В този момент като по чудо никой не ни наблюдаваше. Подавайки се на порива, той посегна и взе ръката ми.

– След два дни Грицки дава прием във вътрешния град. Поканил е ясновидци да гадаят бъдещето на гостите. Ела с мен.

– Грицки ли?

– Баща му е Степан Грицки, царят на туршията. Новобогаташ. – И Мал продължи, съвършено наподобявайки говора на самодоволно парвеню: – Но семейството му има дворец на брега на канала.

– Не мога – отвърнах. От главата ми не излизаха военните съвети, огледалните чинии на Давид, евакуацията на училището. Пък и щях да се чувствам като на тръни на някакъв прием, когато войната чука на вратата ни.

– Напротив, можеш, само за час–два.

Така се изкушавах да си открадна малко време насаме с Мал, далече от задушаващата атмосфера на Малкия дворец.

Той явно усети, че се колебая.

– Ще те натъкмим като една от гледачките – каза. – Така и няма да разберат, че Призоваващата слънцето е сред тях.

Хм, прием, когато работата за деня е вече отхвърлена, пък и той не е минал напразно. Е, какво пък, ще пропусна една безплодна нощ в библиотеката!

– Добре тогава – отвърнах, – да вървим.

Лицето му светна в усмивка и това ме остави без дъх. Още не бях свикнала, че подобна усмивка може да е предназначена за мен.

– На Толя и Тамар това никак няма да им се хареса – предупреди ме той.

– Те са моя охрана и трябва да се подчиняват на заповедите ми.

Мал се закова на място и направи изискан поклон.

– Тъй вярно, суверенна моя – сериозно произнесе той. – Живеем, за да служим.

Подбелих очи, но после, докато вървях забързано към работилниците на Материалки, усетих лекота, каквато не бях изпитвала от седмици.