Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
Той се дръпна назад.
– Много добре те чух. Но мислех, че те грози опасност.
– Няма такова нещо. Аз...
В този момент обаче Тамар се върна при нас, на лицето ù беше изписано безсилие.
– Нищо не разбирам – каза, клатейки глава. – Уж беше тук, а в следващия миг се изпари.
– Вси светии! – изругах.
Тя оброни глава.
– Прости ми!
Никога не я бях виждала толкова отчаяна.
– Всичко е наред – отвърнах, но в главата ми беше същински хаос. Една част от мен напираше да се втурне по алеята и да закрещи подир Аппарат; да настоява той незабавно да се яви, да го преследва из улиците на града, докато го открие, а после да изтръгне истината от лъжовната му уста. Погледнах към плета от тисови храсти. Някъде далече зад мен все още долиташе глъчката на празненството, а в тъмното отпред се обади камбаната на метоха.
Въздъхнах.
– Давайте да се махаме оттук.
Заварихме нашия кочияш да ни чака в тясната уличка на същото място, където го бяхме оставили. По пътя към двореца и тримата седяхме като на тръни.
– Тоя скандал не избухна току-така – обади се Мал.
– Вярно – съгласи се Тамар, попивайки кръвта от грозната рана на брадичката си. – Той е очаквал, че ще бъдем там.
– Но откъде-накъде? – попита Мал. – Никой друг не знаеше, че ще идваме.
Ти да не си казала на Николай?
– Николай няма общо с това – казах.
– Откъде може да си толкова сигурна?
– Защото няма никаква изгода. – Притиснах слепоочията си с пръсти. – Може някой да ни е видял на излизане от двореца.
– Но как се е промъкнал в Ос Олта, без никой да забележи?! Откъде изобщо е разбрал, че ще бъдем на това празненство?
– Не знам – отвърнах уморено. – Той каза, че верните нам са навсякъде.
Може някой от прислужниците да е дочул нещо.
– Тая вечер извадихме късмет – каза Тамар. – Можеше да е много по-зле.
– Нито за миг не бях в опасност – уверих я. – Той просто искаше да поговорим.
– Какво ти каза?
Обясних ù само най-общо, но не споменах за дневниците на Морозов.
Досега не бях говорила с никого за тях, освен с Мал; Тамар и без това вече знаеше прекалено много за муските.
– Той събира нещо като армия – продължих. – Все хора, които вярват, че съм възкръснала от мъртвите и според които притежавам свещена мощ.
– Колко са? – попита Мал.
– Представа нямам. Нито знам какво цели – дали ще ги насъска срещу царя, или ще ги прати да се бият с ордите на Тъмнейший. На мен обаче ми стига отговорността за Гриша. Не искам да си слагам на съвестта и армия от безпомощни отказатся.
– Ние не сме чак толкова безпомощни – каза Мал с метална нотка в гласа.
– Не исках... Казвам само, че той използва тези хора. Злоупотребява с техните надежди.
– Според теб това по-различно ли е от стратегията на Николай, който те разкарваше от село на село?
– Николай не заблуждава хората, че съм безсмъртна или че правя чудеса.
– Не – отвърна Мал, – той просто ги оставя да вярват в това.
– Защо винаги си готов да го нападаш?
– А ти защо винаги така охотно го защитаваш?
Извърнах глава, уморена, раздразнена, неспособна да разсъждавам трезво с тия бръмчащи в главата ми мисли. Покрай прозорците на каретата се точеха осветените от лампите улици на вътрешния град. Останалата част от пътя премина в гробно мълчание.
ЩОМ СТИГНАХМЕ МАЛКИЯ ДВОРЕЦ, аз отидох да се преоблека, докато Мал и Тамар разказваха на Толя за случилото се.
Вече седях на леглото, готова за лягане, когато Мал почука. Влезе, затръшна вратата след себе си и се облегна на нея, оглеждайки стаята.
– Тук е толкова потискащо. Нали се канеше да правиш промени?
Свих рамене. Сега имах съвсем други грижи, пък и вече почти бях привикнала към спотаения мрак на спалнята.
– Вярваш ли, че дневниците са в него? – попита Мал.
– Изненадах се, че изобщо знае за съществуването им.
Той приближи леглото, а аз подвих крака, за да му направя място.
– Тамар е права – продължи той, настанявайки се в краката ми. – Това можеше да завърши много по-зле.
– Дотук с разглеждането на местните забележителности – въздъхнах.
– Изобщо не трябваше да те каня.
– Изобщо не трябваше да приемам.
Той кимна и прокара тока на ботуша си по пода.
– Липсваше ми – каза тихо.
Обикновени думи, а въпреки това предизвикаха болезнен, но и желан трепет по тялото ми. Мигар съм се съмнявала в това? Та той отсъстваше толкова често.
Докоснах ръката му.
– И ти ми липсваше.
– Ела да се упражняваме заедно в стрелба по мишена утре – предложи. – Долу при езерото.