Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
– Опасно момче. Опасно момиче – коментираше Боткин една сутрин, наблюдавайки близнаците в тренировъчна схватка с група Корпоралки, докато неколцина силно притеснени Призоваващи чакаха реда си. Мари и Сергей също бяха тук; подир тях както обикновено се мъкнеше Надя.
– Тя е по-фтрафна от него – изфъфли жално Сергей. Тамар му беше сцепила устната и сега той говореше трудно. – Фтрах ме фаща за нейния фъпруг.
– Няма се жени – отсече Боткин в мига, когато Тамар тръшна на земята един напълно беззащитен Огнетворец.
– Че защо не? – попитах изненадана.
– Не тя. Не и неин брат също – отвърна наемникът. – Те прилича на Боткин.
Родени за битки. Правени за война.
Трима Корпоралки едновременно се нахвърлиха на Толя. Само след миг и тримата стенеха и се превиваха на пода. Замислих се за онова, което Толя ми каза в библиотеката – че не е роден да служи на Тъмнейший. Подобно на мнозина шуанци, той също беше избрал жребия на наемник и обикаляше света, предлагайки услугите си като капер и наемен войник. Но ето че накрая пак стигна до Малкия дворец. Но колко още щяха да останат двамата със сестра си тук?
– На мен тя ми се нрави – обади се Надя, следейки Тамар с копнежен поглед. – Безстрашна е.
Боткин се разсмя.
– Безстрашна е друга дума за глупава.
– Аз бих си фпефтил това пред нея – простена Сергей, докато Мари попиваше сцепената му устна с мокра кърпа.
Усетих, че не мога да прикрия усмивката си и се извърнах. Все още не бях забравила как те тримата ме „приветстваха“ с пристигането ми в Малкия дворец. Вярно, не те ме нарекоха блудница, нито се опитаха да ме прогонят, но пък и не казаха една добра дума в моя подкрепа. Затова сега нямах ни най-малко желание да се преструвам на тяхна приятелка. Пък и не бях съвсем сигурна какво трябва да е поведението ми към тях. И преди не се славехме като най-близки, а промяната в моя статус сякаш правеше пропастта между нас още по-непреодолима.
„На Женя това изобщо нямаше да ù направи впечатление“, внезапно ми мина през ума. Женя ме познаваше. Двете заедно неведнъж се бяхме заливали от смях и си бяхме споделяли момичешки тайни, затова нито златотъканият кафтан, нито титлите биха ù попречили да ми каже точно какво мисли; нито пък да вплете пръсти в моите, за да си поклюкарстваме.
Колкото и лъжи да ми беше наговорила, тя все пак ми липсваше.
Сякаш в отговор на тези усетих как някой ме дърпа за ръкава и нечий треперлив глас изрече: „ Суверенна моя“.
До мен стоеше Надя и пристъпваше от крак на крак.
– Надявах се...
– Какво има?
Тя се обърна към един от тъмните ъгли в конюшните и посочи някакво момче в сините одежди на Етералки, което не бях виждала никога преди.
Малцина Гриша бяха откликнали на указа за опрощение, но това момче беше прекалено младо, за да е участвало в събитията. То нервно приближи, сучейки с пръсти краищата на кафтана си.
– Това е Адрик – представи го Надя и обгърна раменете му с ръка. – Братчето ми. – Приликата между двамата беше очевидна, но едва след като я потърсиш. – Разбрахме, че се каниш да евакуираш училището.
– Така е.
Изпращах всички ученици далече от бъдещото бойно поле, където бях сигурна, че ще намерят удобни легла и достатъчно място за всички: Керамзин. Боткин заминаваше с тях. Неприятно ми беше да се лишавам от толкова способен воин, но така младите Гриша щяха да продължат обучението си, а и той щеше да ги наглежда. Тъй като Багра отказваше да ме приеме, пратих при нея прислужник със същото предложение. Тя нищо не отговори. Въпреки че се опитвах да простя и да забравя нейното пренебрежение, от това поредно незачитане ме заболя.
– Значи ти си ученик? – обърнах се към Адрик, прогонвайки мисълта за Багра. Той кимна отсечено; чак сега забелязах решително издадената му брадичка.
– Адрик се питаше... ние двамата се питахме...
– Искам да остана – яростно настоя момчето.
Веждите ми хвръкнаха към челото.
– На колко си години?
– Достатъчно съм голям, за да се бия.
– Той щеше да завърши тази година – вметна Надя.
Свъсих вежди. Оказваше се, че е само две години по-малък от мен, но целият беше само кожа, кокали и чорлава коса.
– Замини с останалите в Керамзин – казах. – Ако след година все още имаш желание, може да се присъединиш към нас. – „Стига да сме оцелели дотогава.“