Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
– Мен ме бива – заинати се той. – Аз съм Вихротворец и съм силен колкото Надя, даже без муска.
– Прекалено опасно е...
– Тук е домът ми. Никъде няма да ходя.
– Адрик! – скастри го Надя.
Вдигнах ръка.
– Всичко е наред. – Адрик изглеждаше като трескав, ръцете му бяха свити в юмруци. Обърнах се към Надя. – Сигурна ли си, че искаш да остане?
– Аз... – започна Адрик.
– Сега говоря със сестра ти. Ако армията на Тъмнейший те премаже, не друг, а тя ще те оплаква. – При тези думи Надя леко пребледня, но Адрик дори не трепна. Имаше твърд характер, трябваше да му го призная.
Надя прехапа устни видимо обезпокоена и взе да мести поглед от мен към
Адрик и обратно.
– Ако сега те е страх да му откажеш и да го разочароваш, помисли какво би било да го погребваш – казах. Знаех, че съм прекалено рязка, но исках много добре да си дадат сметка за какво ме молят.
Тя се поколеба, после изопна рамене.
– Позволи му да се бие – отсече. – Аз казвам да остане. Изпратиш ли го с останалите, само след седмица ще цъфне пак пред портите.
Въздъхнах, после се обърнах към Адрик, който вече доволно се усмихваше.
– Нито дума на останалите ученици – наредих. – Не искам да размътваш и техните глави. – После тикнах пръст в гърдите на Надя. – Ти отговаряш за него.
– Благодаря, суверенна моя – тържествено произнесе Адрик и се поклони толкова дълбоко, че се притесних да не се претърколи през глава напред. В следващия момент вече съжалявах за решението си.
– Сега го върни в училището.
Проследих ги с поглед, докато изкачваха хълма към езерото, после отново се захванах за работа. Упътих се към една от по-малките зали за тренировки, където открих Мал и Павел, вкопчени в схватка. Напоследък Мал все по-рядко се вясваше в Малкия дворец. Поканите взеха да валят още същия следобед след завръщането му от Балакирев – лов, семейни приеми, риболов на пъстърва, игра на карти. Като че ли всеки благородник и висш офицер в държавата държеше Мал да присъства на организираното от него празненство.
Той изчезваше понякога само за един следобед, друг път се губеше с дни. Това ми припомни годините в Керамзин, когато го изпровождах с поглед, докато заминаваше нанякъде, препускайки с коня, а после по цял ден го чаках да се върне край кухненския прозорец. Ако трябва да съм честна пред себе си обаче, дните, в които отсъстваше, минаваха най-леко. Докато беше в Малкия дворец, аз непрекъснато се чувствах виновна, че не мога да му отделя повече време и мразех всички Гриша заради отношението им към него – те или го пренебрегваха, или се обръщаха към него като към слуга.
Затова колкото и да ми липсваше, винаги го окуражавах да замине. „Така е най-добре“, казвах си. Преди да дезертира заради мен, Мал беше следотърсач, на когото предсказваха бляскаво бъдеще и беше постоянно заобиколен от приятели и почитатели. На него не му подхождаше да стои на пост пред вратата ми, или да стърчи в някой ъгъл на стаята, изпълнявайки ролята на моя вярна сянка, докато аз влизах от съвещание в съвещание.
– Мога да го гледам по цял ден, без да ми омръзне – произнесе нечий глас зад гърба ми. Зад мен стоеше Зоя. Дори в тази жега изглеждаше безупречно и сякаш изобщо не се потеше.
– Не мислиш ли, че и той вони на Керамзин? – попитах, припомняйки злобните думи, които веднъж ми прошепна.
– Според мен низшите прослойки притежават някакво първично очарование. Нали ще ми дадеш знак, когато ти омръзне?
– Я повтори!
– О, да не би да греша? Вие двамата изглеждате толкова... близки. И все пак съм готова да се обзаложа, че напоследък се целиш много по-високо.
Извърнах се с цяло тяло към нея.
– Какво търсиш тук, Зоя?
– Идвам за часовете по военно обучение.
– Много добре ме разбра – какво правиш в Малкия дворец?
– Аз съм воин от Втора армия – тук ми е мястото.
Скръстих ръце. Крайно време беше двете със Зоя да си кажем всичко право в очите.
– Ти не ме харесваш и не пропускаш случай да го покажеш. Защо тогава мина на моя страна?
– А какъв друг избор имах?
– Обзалагам се, че Тъмнейший би те приел с отворени обятия.
– Това заповед да напусна ли е? – Каза го с обичайния си надменен тон, но усетих, че се изплаши. И ме накара да се почувствам виновна.
– Искам да разбера защо реши да останеш.
– Защото не искам да живея в тъмнина – отвърна. – Защото ти си единственият изход.
Поклатих глава.
– Така е най-лесно.
Тя цялата пламна.
– Сега какво, трябва да ти се моля ли?
Трябваше ли наистина? Май нямах нищо против да ми се помоли.
– Ти си суетна и амбициозна. Навремето беше готова на всичко, за да заслужиш вниманието на Тъмнейший. Какво се промени?