Убийството на художника
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-619-151-221-8
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «Убийството на художника». Краткое содержание книги:
Гамаш беше толкова изумен от представлението й, че би изръкопляскал, ако не беше толкова разгневен в момента.
Всъщност Ивет не бе телефонирала на никого, защото нямаше никаква представа към кого да се обърне. Най-малкото, което Гамаш можеше да направи в този случай, беше да й даде напътствия. Нали уж се хвалеше, че обича да взема млади хора под крилото си и да прави всичко за тях. Грешката си беше само негова.
- Кой прие обаждането ви в полицейското управление?
- Не знам.
На Гамаш му дойде до гуша, това си беше чиста загуба на време. Тя беше чиста загуба на време. Макар че имаше едно последно нещо, което би могъл да изпробва. Можеше да й покаже какво я очаква в бъдеще, ако не внимава.
- Елате с мен.
Къщата на Рут Зардо беше малка и тясна, пълна с вестници, списания и ръководства, натрупани на купчини почти до тавана. Плътни редици книги покриваха всяка стена, почиваха върху табуретките, масичката за кафе и кухненския плот. Бяха натъпкани дори в килера, където старицата захвърли палтата им.
- Току-що изпих последното кафе и нямам намерение да правя повече.
„Каква кучка“ - помисли си Никол.
- Имаме само няколко въпроса към вас - каза Гамаш.
- Нямам намерение дави каня да сядате, така че давайте бързо.
Никол не можеше да повярва на очите и ушите си. Какви хора имаше само.
- Разбрала ли е Джейн Нийл кой е съобщил на родителите й за Андреас Селински? - запита Гамаш и след въпроса му в къщата се възцари тишина.
Възможно бе Рут Зардо да е искала смъртта на Джейн Нийл. Може би е мислела, че ако предателството й към Джейн бъде разкрито, никой в селото няма да иска да я погледне повече. Че хората, които я обичат въпреки недостатъците й, в един миг ще прозрат истинската й същност. Да, те биха я намразили на мига, ако научат за ужасната й постъпка, а тя би останала съвсем сама. Една вечно ядосана, кисела и самотна старица. Не би могла да рискува, защото залогът е твърде голям...
През годините Гамаш бе разбрал, че зад всяко убийство се крие мотив, който често пъти няма никакъв смисъл за друг освен за самия убиец.
- Влезте - каза Рут и махна към кухненската маса. Градинска мебел, обградена от четири груби метални стола. Щом седнаха, жената видя, че Гамаш се озърта, и поясни: - Съпругът ми почина преди няколко години. Оттогава продавам различни вещи, най-вече фамилни. Оливие урежда продажбите. Така свързвам двата края.
- Андреас Селински - напомни инспекторът.
- Чух ви още първия път. Беше преди шейсет години. Кой дава пет пари какво се е случило тогава?
- Тимър Хадли.
- Какво пък знаете вие?
- Тя е била наясно със случилото се, подслушала ви е, докато сте разговаряли с родителите на Джейн. - Гамаш не отделяше поглед от каменното лице на Рут, докато произнасяше думите. - Запазила го е в тайна, за което е съжалявала до края на живота си. Но пък е възможно да го е споделила на Джейн, преди да почине. Какво мислите по въпроса?
- Мисля, че хич ви няма като медиум. Тимър е мъртва, Джейн също. Да оставим миналото на мира.
- А вие самата можете ли? Който те нарани веднъж/ така непоправимо,/ че приветстваш всяка увертюра/ със свити устни.
Рут изсумтя.
- Наистина ли мислите, че ще постигнете нещо, като използвате собствената ми поезия срещу мен? Какво, да не сте зубрили цяла нощ за това интервю като студент преди изпит? Може би се надявате да се облея в сълзи, изправена пред собствената си болка? Тъпо.
- Всъщност знам цялата поема наизуст: Кога бяха засети тез семена на гнева/ и на каква почва/ та избуяха толкова/ от сълзи на гняв или мъка поливани?
- Невинаги било е така - завършиха в един глас Рут и Гамаш.
- Да, да. Достатъчно. Съобщих на родителите на Джейн, защото считах, че допуска грешка. Тя имаше голям потенциал, но щеше да го пропилее, ако се свържеше с онова животно. Направих го заради нея. Опитах се да я разубедя, но тъй като не се получи, го направих зад гърба й. Сега смятам, че е било грешка, но нищо повече. Не е краят на света.
- Разбра ли за това госпожица Нийл?
- Доколкото ми е известно, не, а и не би имало значение. Случи се преди толкова години, че отдавна е забравено.
„Каква ужасна жена“ - помисли си Никол, докато се оглеждаше из кухнята за някакво ядене. След това изведнъж я споходи нова мисъл и попита:
- Може ли да използвам тоалетната? - Беше готова да умре, но не и да използва думата „моля“ пред тази жена.