Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Ерик трепва от силния трясък.
— Виждам, че си се запознала с учителя Джуру — казва той.
— Не знаех коя е твоята стая — признавам аз. — Кой е той?
Той отваря уста да отговори, но после се намръщва, обмисляйки въпроса.
— Той е… алхимик. Най-добрият в Гораки, още отпреди обсадата. Ако трябва да бъдем честни, не съм напълно сигурен какво прави, но, изглежда, всички смятат, че е много важен. Както виждаш, аз не говоря горакски, макар че майка ми прави всичко възможно да поправи това. Мисля, че е нещо, свързано със златото — намръщването му се засилва и той поклаща неодобрително глава, а очите му отново се съсредоточават върху мен.
— Какво правиш тук, Тео? Посред нощ е.
— Не можех да спя.
— И реши да споделиш нещастието си с мен? Много мъдро, но по-добре да не го беше правила — казва той, прозявайки се на последните думи.
— Искам да отида при Сьорен. А тъй като императорът е обявил награда за главата ми, не мисля, че е разумно да сляза в тъмницата сама.
— Не и без оръжие обаче — отбелязва той, кимвайки към камата на хълбока ми.
— Повече за демонстрация, отколкото нещо друго — признавам аз. — Нали ме видя вчера… По-скоро може да се нараня, отколкото да я използвам.
— Достатъчно честна си — казва той с въздишка. — Само да взема меча си и ще отидем заедно. И аз нямам нищо против да видя Сьорен — той се втурва обратно в стаята, но преди вратата да се затвори след него, го чувам да мърмори, — макар че предпочитам да бяхме почакали, докато съмне.
Тъмницата
Тъмницата под стакриверийския дворец е от онези места, които нямат много посетители — всъщност то създава усещането за място, където човек влиза, без да очаква, че ще го напусне някога. Обслужващият платформата се поколеба, когато двамата с Ерик го помолихме да ни закара долу, но когато му казах, че кралят ми е дал разрешение, той неохотно се съгласи. Веднага щом ни остави долу обаче, по възможно най-бързия начин се изстреля нагоре още преди вратите да са се затворили след нас.
— Никак не вдъхва доверие — промърморва Ерик, оглеждайки мрачния коридор, осветен само от малки стенни свещници. Въздухът е застоял и мирише на гранясало, от което ми се повдига. Не искам да давам име на тази миризма, каквато и да е тя. Не идва от нещо живо, или от някого жив.
Следваме коридора, докато стигаме до метална порта, издигаща се от пода до тавана и от стена до стена. Облегнат на нея откъм нашата страна стои млад стакривериец, който изглежда полузаспал. Когато ни чува да приближаваме обаче, той веднага се изправя, а очите му се разширяват от изненада. Изглежда на около двайсет години, но кожата му има нездрав вид и жълтеникав цвят, а под очите му — тъмни кръгове. Чудя се кога ли за последно е бил навън.
— Какво правите тук? — пита мъжът, изнервен, но после преглъща и опитва отново. — Исках да кажа: с какво мога да ви помогна?
— Тук сме, за да посетим принц Сьорен. Крал Етристо ми е дал разрешение да го посещавам, когато ми е удобно.
Той се намръщва, объркан.
— Но сега е полунощ — казва той.
— Така ми е удобно — вдигам рамене аз. — Аз съм кралица Теодосия и бих искала затворника да бъде преместен на сигурно място, в отделно от другите затворници помещение. Ял ли е?
— Аз… да, Ваше величество — отвръща той.
— Радвам се да чуя това. Може да се окаже малко упорит в това отношение. Има ли такова помещение, каквото описах?
— Принц Сьорен е в отделна килия. Доста е удобна — като за килия, имам предвид. Със сигурност е по-добра от всичко останало тук долу и е далеч от останалите затворници.
— Това ми звучи добре — казвам му с усмивка. — Как се казваш?
— Тизоли — отвръща мъжът и бърза да се поклони. После се обръща към портата и опипва връзката с ключове, закачена на колана му. Няколко пъти опитва с различни ключове, но накрая отключва вратата и ни повежда през нея.
Килията на Сьорен е малко по-голяма от карцера на „Дим“ и поне три пъти размера на килията, която аз обитавах в Астрея. За разлика от кораба, тук той не е с белезници, така че може да става, да се разхожда и да прави каквото си поиска сред килийните стени. За нещастие, това, което той иска да прави, е да спи. Заспал е дълбоко, свит в ъгъла, с лице, обърнато на другата страна.
— Сьорен! — извиквам му през решетката на вратата сигурно за стотен път, но той въпреки това не помръдва. Обръщам се към Тизоли, който се помайва зад нас и не знае дали трябва да остане, или да си тръгне.
— Той добре ли е?
— Аз… ъ… мисля, че да, Ваше величество — отвръща той, оглеждайки се нервно.