Повелителката на дима

— Неочакван обрат на съдбата — казвам на Сьорен с усмивка, макар че няма нищо смешно в това.

Сьорен отвръща на усмивката ми, но, изглежда, без особен ентусиазъм.

— Да ме спасиш ли си тук, Тео? — пита предпазливо той. Поклащам глава.

— Приготвят серум на истината за теб, така че щом ти го дадат, ще се докаже невинността ти. Крал Етристо каза, че може да отнеме известно време обаче.

Сьорен кимва, но не изглежда убеден.

— Някакви улики — кой всъщност работи за баща ми?

— Никакви — казва Ерик със сериозен глас. — Буквално би могъл да е всеки. По дяволите, ако знаеха, че имаме общо родословие, вероятно и аз щях да съм тук с теб.

— Да, нека го запазим в тайна — казвам и въздъхвам. — Поне ще си отдъхна от кандидатите. Заявих, че не мога да се срещам с никого, ако ти не присъстваш като мой съветник.

— Сигурен съм, че леля ти е много доволна от това — засмива се Сьорен.

Той го казва на шега, но самото споменаване на Драгонсбейн ми действа като шкурка върху кожата и Сьорен сигурно вижда как се свивам от отвращение.

— Какво има? — пита ме той.

Колебая се.

— Имам въпрос относно обсадата на Астрея — поемам дълбоко дъх и си помислям дали изобщо да го задам. Може би не искам да знам отговора. — Ако бяхме предупредени, че вие настъпвате, какво щеше да се случи? Като във Вектурия ли щеше да стане? Щяхте ли да промените нещо?

Сьорен се намръщва и обмисля отговора толкова дълго, че започвам да се безпокоя дали въобще ще го получа, но накрая той поклаща глава.

— Може би щеше да продължи по-дълго. Вероятно щеше да се превърне във война вместо в обсада, но въпреки всичко ние ви превъзхождахме по сила. Астрея не беше подготвена за подобно нападение, никога преди не са се изправяли пред такова изпитание. Съжалявам, ако това не е отговорът, който ти търсеше.

— Всъщност е — отвръщам аз, — макар че не ме кара да се чувствам по-добре.

Онова, което Драгонсбейн ми каза, изригва от мен и е ред на Ерик и Сьорен да слушат. Към края на разказа думите ми не са по-силни от шепот.

— Винаги съм си представяла майка ми като перфектната кралица, но този образ е разрушен и не зная как да си го върна.

Ерик и Сьорен си разменят погледи, но накрая Ерик е този, който проговаря пръв.

— Е, нашият баща е императорът — произнася той бавно. — Нямаме много опит с разбити илюзии за личностите на родителите си.

— Но имало ли е някога момент, когато сте му се възхищавали? — питам аз, местейки поглед от единия към другия.

И двамата мълчат.

— Не — казва накрая Сьорен. — Дори преди да разбера какво е причинявал на други хора, знаех какво причинява на моята майка. Не си спомням нито една мила дума. Спомням си обаче как тя се свиваше от страх всеки път, когато той я доближаваше, и как трепереше, когато се обръщаше към нея, сякаш й удряха шамар. Виждах баща си като чудовище от самото начало — просто не разбирах колко далеч се простира всичко.