Следотърсачът [Pathfinder - bg]

Може би се дължеше на това, че Бащата бе прекарал толкова много време да обучава него, а на обучението на Умбо бе отделил относително малко време. Или пък беше вцепеняващо душата високомерие, предизвикано от това, че за няколкото седмици в О бе разполагал с толкова много пари. Преструваше се на горделив богат младеж, но беше напълно възможно несъзнателно да е повярвал в собствения си театър и това да се е превърнало в част от природата му. Но сега той реши да се отърве и от последната капка високомерие, защото знаеше, че то ще го превърне в един от онези идиоти, които, като не става на тяхната, заявяват: „Ти знаеш ли ме кой съм?“.

Бащата винаги го бе учил: „Човекът е онова, което казва и върши — така разбираш дали реномето му е заслужено или изфабрикувано“. Това разбра Риг в първия си самотен ден и оттам нататък той смирено и усърдно се стараеше да научи как сам да върши онова, което му прилагаше Умбо — да ускорява собствените си възприятия, за да може наблюденията му да следват темпото на бързото движение на отдавна отминали по пътищата си хора.

Две неща му пречеха да напредне поне мъничко, доколкото разбираше. Първо, всеки път, когато Умбо му бе давал възможност да вижда хората по следите, двамата стояха неподвижно и се взираха в дирите поне по десетина секунди. На Риг му бе необходимо време, за да различи отделните хора, които се стрелкаха по тях, и да избере един, върху когото да се съсредоточи. Едва тогава човекът забавяше темпо и Риг можеше да избере едно от повторенията на преминаването му и да предприеме действие. На лодката това беше невъзможно. Не че нямаше безброй дири и нагоре, и надолу, и напреки на реката, тя беше хаос от дири. Но докато лодката се движеше, той не можеше да се взира достатъчно дълго в една и съща диря, че да има надежда да различи каквото и да било.

И дори и докато бяха закотвени нощем и можеше да разглежда някои дири по-продължително, преди течението да го измести, той се сблъскваше с втория проблем — че няма представа как да повтори онова, което постигаше дарбата на Умбо. Би могъл да си представи, че нуждата на Умбо да прилага дарбата на Риг — да изнамира човек от миналото, за да се съсредоточи върху него — бе подпомагана от избора на хора, чието местоположение му беше известно и които оставаха на едно и също място значително дълго време. Така Умбо се беше появил при Риг, докато той изчакваше да плати на кочияша при Кулата на О. Несъмнено знаеше и къде да се появи при себе си, за да се предупреди сам. И в двата случая дирите, които виждаше Риг, не бяха нужни на Умбо, или поне не му бяха чак толкова нужни. Но Риг цял живот бе виждал дирите, бе се научил да ги различава, да разпознава отделна следа и да я проследява във времето, като винаги знаеше в коя посока тече то, макар никога да не успя да обясни на Бащата откъде го знае. Ала въпреки това никога не бе подозирал, че дирята всъщност е размазаното изображение на самия човек, който повтаря до безкрайност движението си. Едва дарбата на Умбо му отвори очите. И сега знаеше онова, което бе знаел винаги — къде са отишли хората и животните от далечното минало. Дори имаше и приблизителна представа кои дири са по-стари и кои — по-нови, кои бяха на мъже и кои — на жени, кои на възрастни и кои — на деца, също както сега можеше да определи и вида, пола и възрастта на животното, оставило определена диря. Той извличаше от дирите информация, която само зрението никога не би му дало, и знаеше, че на някакво ниво прониква в тях и „вижда“ на кого са — въпреки че зрението, разбира се, нямаше нищо общо с това.