Жената от леса [bg]

А тази цел беше езерото Пинтейл, въпреки че там от години не беше кацала нито патица, нито друга птица[25]. Това беше сигурно най-отровният водоем в целия щат, не на последно място благодарение на навика на Хеб Колдикът да излива в него всякакви автомобилни мръсотии, включително канцерогенно употребявано масло, празни туби от антифриз и охладителна течност и стари акумулатори. Намерението му беше да добави към тях телата на двамата си спътници и да остави природата да се погрижи за тях.

На брега на езерото имаше барака, която отдавна беше занемарена, но все още имаше четири стени и голяма част от покрива си. Тъкмо към нея той поведе, донякъде против желанието им, Пътнам и Нюхаус, които вече бяха леко пияни, макар и не толкова, колкото му се искаше. Сега съжаляваше, че не бе убил първо Пътнам, но двамата мъже вървяха пред него на влизане в бараката, като Нюхаус беше втори, и му се стори естествено да пусне един куршум в неговия тил, преди да се заеме с Пътнам.

За съжаление, бързо стана ясно, че Пътнам има недоверчив характер. По-рано Колдикът беше успял да вземе пистолета му с разумния довод, че не е добре да разнася ютия, използвана срещу полицай, а Нюхаус бездруго не обичаше огнестрелните оръжия. Пътнам обаче беше задържал ножа си, за който Колдикът не подозираше до момента, в който онзи реши да го използва срещу него, докато тялото на Нюхаус още се гърчеше на пода. Успя добре да го подреди, преди Колдикът да го простреля. Да уцелиш движеща се мишена от близко разстояние, се оказа много по-трудно, отколкото хората си мислеха, особено когато въпросната мишена се опитва да те изкорми.

Фактът, че нарязан, наръган и кървящ, Хеб Колдикът успя да завлачи двете тела до брега на езерото и да завърже тежести за тях, говореше много за физическата и психическата му издръжливост, въпреки че накрая се наложи да легне на земята и да ги избута с крака във водата. Преди да потъне, Пътнам като че ли изпъшка. Колдикът не знаеше дали това са газове, или не е бил съвсем мъртъв, но се надяваше да не е първото.

После измръзнал, изтощен и примиращ от болка, Колдикът се обади на добрия си приятел Били Оушън, събрат по предразсъдъци и съзаклятник във възраждането на Клана в Мейн, за да го помоли да го прибере. Имаше и други приятели, но те бяха по-умни от Били. Щом разберяха в каква каша се е забъркал, най-вероятно щяха да го оставят да мре или даже да ускорят процеса, след което да изхвърлят тялото му някъде, където скоро ще бъде намерено и полицията бързо ще изгуби интерес. Били обаче беше негов човек и отиде да го вземе. Ето защо в момента Колдикът пребиваваше в една от по-нездравословните жилищни сгради на Оушън и се мъчеше да измисли как да се спаси от доживотен затвор.

Мъчеше го раната отляво на торса. Драскотината на ръката не си струваше да се споменава, а разрезът на гърдите вече се оправяше благодарение на комбинацията от антисептици и лепенки за затваряне на рани, но това под ребрата беше друго нещо. Колдикът бе усетил как острието се завърта вътре в тялото му, движено от ръката на Пътнам или собствената му неволна реакция. Били я почисти доколкото можеше и даже направи няколко шева, но раната започваше да мирише и вече не само ходенето, но даже стоенето изправен му причиняваше непоносима болка.