Жената от леса [bg]

От друга страна, не беше луда.

Въпреки последното, тя изглеждаше странно привързана към двамата братя и особено към Поли, който в момента гледаше телевизия при нея. Тони седеше в дневната им на отворена врата и се занимаваше с огромен модел на кораба „Конститюшън“[23]. Психотерапевтьт беше препоръчал корабомоделизма като средство за успокоение, а Тони беше преценил, че колкото по-внушителен е моделът, толкова по-голям ефект ще има. Когато го завършеше, неговият „Конститюшън“ щеше да бъде дълъг почти метър.

Пардон, поправка: ако го завършеше. Това беше дванайсетият модел, с който се захващаше. Предишните единайсет бяха разрушени в пристъп на ярост на различни етапи от сглобяването им. Луис мислеше, че терапевтът на Тони се е хванал за тази идея като удавник за сламка.

Луис облече сакото си и взе палтото си. Колата го чакаше отвън. Когато не искаше да шофира, Луис ползваше услугите на един узбек на име Алекс. Нямаше доверие на много хора, но този беше сред тях.

Каза „довиждане“ на братята Фулчи и госпожа Бондарчук. Инстинктивено огледа улицата, преди да отвори външната врата на сградата, макар да знаеше, че Алекс вече го е направил - иначе нямаше да чака търпеливо до колата с изражение, олицетворяващо централноазиатско спокойствие.

- Добър вечер, Алекс.

- Добър вечер, сър.

- Добре ли е семейството?

- Много добре, сър, благодаря, че се интересувате.

Разговорът беше винаги един и същ. Понякога Луис се чудеше дали Алекс би признал, ако някой член на семейството му е болен. А може би, благодарение на стриктните грижи на Алекс, нямаше такава възможност.

Луис беше взел само една малка кожена чанта за полета до Портланд. Вътре имаше химикалка и книга. Сега четеше „Опитите“ на Монтен. Мислеше си, че с удоволствие би се запознал с автора, когото намираше не само за мъдър, но и разумен.

Колата потегли. Луис разтвори книгата, но вместо да продължи нататък, се върна на една страница, която си беше отбелязал по-рано тази седмица, докато чакаше пред стаята и слушаше как една сестра помага на Ейнджъл да се завърти, за да не получи декубитални рани. От предговора беше разбрал, че Монтен е бил близък с млад поет на име Етиен дьо ла Боеси, чиято смърт го е потопила в дълбока скръб. По повод на приятелството им Монтен пишеше: „Ако ме накарат да кажа защо съм обичал моя приятел, чувствам, че не бих могъл да отговоря по друг начин освен така: „Защото това бе той и защото това бях аз“.“[24]