Мечът на Ликтора [bg]

Не знаех нищо и в същото време чувствах, че знам всичко съществено за Оанес. Знаех, че сигурно живее в най-тъмните дълбини на езерото, но че са го виждали и да изскача сред вълните по време на буря. Знаех, че е пастирът на дълбокото, който пълни мрежите на островитяните, и че убийците не биха могли да излязат без страх на вода, защото Оанес ще се появи от дълбините, с очи големи като луни, и ще обърне лодката им.

Аз нито вярвах в Оанес, нито се страхувах от него. Но мислех, че зная откъде е дошъл — знаех, че съществува всепроникваща сила във вселената, на която всички други са сянка. Знаех, че в крайна сметка концепцията ми за тази сила е също толкова нелепа (и толкова сериозна) като Оанес. Знаех, че Нокътя е негов, и чувствах, че това го знам само за Нокътя, само за Нокътя от всички олтари и църковни одежди на света. Много пъти го бях държал в ръка, бях го вдигал над главата си във Винкулата, бях докоснал с него улана на Самодържеца и болното момиче в кошарата в Тракс. Бях притежавал вечността и си бях служил със силата й. Вече не бях сигурен дали ще мога да го предам покорно на Пелерините, в случай че въобще ги открия, но знаех със сигурност, че не бих го оставил покорно на никого другиго.

Нещо повече, струваше ми се, че съм бил някак избран да пазя — пък макар и за кратко — тази сила. Пелерините го бяха изгубили заради моето лекомислие, когато бях позволил на Аджиа да прилъже файтонджията ни да се надбягва с другите карети по улиците на Несус, така че беше мой дълг да се погрижа за него, да го използвам и може би да го върна, и определено беше мой дълг да го спася от ръцете — злодейски ръце според всичко, което бях чул — в които беше попаднал заради небрежността ми.