Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
Не знаех нищо и в същото време чувствах, че знам всичко съществено за Оанес. Знаех, че сигурно живее в най-тъмните дълбини на езерото, но че са го виждали и да изскача сред вълните по време на буря. Знаех, че е пастирът на дълбокото, който пълни мрежите на островитяните, и че убийците не биха могли да излязат без страх на вода, защото Оанес ще се появи от дълбините, с очи големи като луни, и ще обърне лодката им.
Аз нито вярвах в Оанес, нито се страхувах от него. Но мислех, че зная откъде е дошъл — знаех, че съществува всепроникваща сила във вселената, на която всички други са сянка. Знаех, че в крайна сметка концепцията ми за тази сила е също толкова нелепа (и толкова сериозна) като Оанес. Знаех, че Нокътя е негов, и чувствах, че това го знам само за Нокътя, само за Нокътя от всички олтари и църковни одежди на света. Много пъти го бях държал в ръка, бях го вдигал над главата си във Винкулата, бях докоснал с него улана на Самодържеца и болното момиче в кошарата в Тракс. Бях притежавал вечността и си бях служил със силата й. Вече не бях сигурен дали ще мога да го предам покорно на Пелерините, в случай че въобще ги открия, но знаех със сигурност, че не бих го оставил покорно на никого другиго.
Нещо повече, струваше ми се, че съм бил някак избран да пазя — пък макар и за кратко — тази сила. Пелерините го бяха изгубили заради моето лекомислие, когато бях позволил на Аджиа да прилъже файтонджията ни да се надбягва с другите карети по улиците на Несус, така че беше мой дълг да се погрижа за него, да го използвам и може би да го върна, и определено беше мой дълг да го спася от ръцете — злодейски ръце според всичко, което бях чул — в които беше попаднал заради небрежността ми.
Не бях възнамерявал, когато започнах този разказ за живота си, да разкрия дори малка част от тайните на нашата гилдия, които ми бяха разкрити от учителя Палемон и учителя Гурлойс малко преди да ме издигнат, на банкета по случай деня на Света Катерина, в пътуващ брат. Сега обаче ще ви разкажа за една от тях, защото стореното от мен през онази нощ на езерото Дютурна не би могло да се разбере, без да се разбере тайната. А тайната е, че ние, инквизиторите, се подчиняваме. В целия висш ред на световната йерархия пирамидата от животи, която е несравнимо по-висока и от най-високата построена от човешки ръце кула, по-висока от Кулата с камбаните, по-висока от Стената на Несус, по-висока от планината Тифон, пирамидата, която се простира от Самодържеца на Фениксовия трон до най-скромния чиновник, потящ се над далаверите на най-нечестния търговец — същество по-презряно и от най-презрения просяк — ние сме единственият здрав камък. Никой не е способен на пълно подчинение, освен ако не е готов да извърши и немислимото, за да се подчини, а никой не е готов да извърши немислимото освен нас.
Как бих могъл да откажа на Неръкотворния онова, което охотно бях дал на Самодържеца, когато отсякох главата на Катерина?
32
КЪМ ЗАМЪКА
Островите вече се бяха разделили и макар лодките да се движеха между тях и платна да се бяха издули на всяко дърво, не можех да се преборя с усещането, че стоим на едно място под препускащи облаци и че движението ни е само последното самозалъгване на потъваща земя.
Много от плаващите острови, които бях видял през деня, бяха останали назад като убежище за жените и децата. С нас плаваха едва половин дузина, а аз стоях на най-високата точка от острова на Либио, който беше най-големият от шестте. Освен двама ни с Либио на него имаше още седмина бойци. Другите острови носеха по четирима или петима всеки. В добавка към островите разполагахме с трийсетина лодки, всяка с екипаж от двама-трима мъже.
Не се залъгвах, че нашита стотина мъже с техните ножове и копия съставляват внушителна военна сила — шепа от димарчиите на Абдиесус можеха да ги пръснат като плява. Но те следваха мен, а да поведеш мъже в битка е чувство като никое друго.
Нищо не проблясваше по повърхността на езерото освен зелената отразена светлина, която се сипеше от милионите листа на Лунния лес на петдесет хиляди левги над нас. Водите на езерото ми навяваха мисли за стомана, излъскана и намазана с масло. Лекият вятър не вдигаше бяла пяна, макар да тикаше водите в дълги вълни, които приличаха на стоманени хълмове.
Скоро един облак закри луната и аз се зачудих дали езерняците няма да се объркат в тъмното. Но те продължиха да управляват лодките си с такава лекота, сякаш беше обедно време, и макар лодките и островите често да се приближаваха на косъм един от друг, нито веднъж през цялото ни плаване не съзрях и най-малката опасност да се сблъскат.