Мечът на Ликтора [bg]

Попитах от колко време продължава това.

— От много години — още откакто бях млад, както ти казах. Понякога крайбрежните се съпротивляват, но рядко. На два пъти идваха войници от юга, изпратени от гордия народ от високите къщи по южното крайбрежие. Докато те бяха тук, боевете спряха, но какво се е казало в замъка, не знам. Строителят, за когото ти казах, не го е виждал никой, откакто завършиха замъка.

Замълча и зачака да кажа нещо. Имах усещането, което често ме беше спохождало при разговори с възрастни хора, че думите, които той изричаше, са различни от думите, които чувам аз, че в казаното от него има цяла орда намеци, податки и загатнати неща, които са невидими за мен като дъха му, сякаш Времето е някакво бяло привидение, което стои помежду ни и заличава с дългите си ръкави по-голяма част от казаното преди да съм го чул дори. Най-накрая казах неуверено:

— Може да е умрял.

— Сега там живее някакъв зъл великан, но никой не го е виждал.

С мъка потиснах усмивката си.

— Е, присъствието му сигурно държи крайбрежните хора далеч от замъка, ако не друго.

— Преди пет години нападнаха замъка като мухи мъртвец. Изгориха го и убиха всички, които завариха вътре.

— Тогава защо продължават да враждуват с вас, по навик ли?

Либио поклати глава.

— Тази година, след като ледът се стопи, хората от замъка се върнаха. Ръцете им бяха пълни с дарове — богати дарове и странните оръжия, които ти обърна срещу крайбрежните. И други дойдоха тук, но дали като слуги, или като господари, ние от езерото не знаем.