Малката стопанка на голямата къща
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката стопанка на голямата къща». Краткое содержание книги:
Дик кимна на О’Джой и каза на Греъм:
— Имате време, колкото да вземете най-необходимото. — Той се обърна към О’Джой: — Буден, ли е още О’Май?
— Да, сър.
— Изпрати го в стаята на мистър Греъм да помогне. А на мен съобщи веднага щом колата бъде готова. Няма да използваме лимузината. Кажи на Саундърс да вземе спортната кола.
— Какъв хубав и снажен мъж — забеляза Терънс, когато Греъм излезе от стаята.
Всички се бяха събрали около Дик с изключение на Паола, която, останала на рояла, слушаше.
— Той е един от малцината, с когото бих минал през огън и вода, с когото бих се впуснал и в най-отчаяното начинание — казваше Дик. — Той бил на борда на „Нетермере“, когато заседнал при Панго в урагана през деветдесет и седма година. Панго е просто една пясъчна ивица дванадесет фута над морското равнище. Мястото е необитаемо, има само кокосови палми. Между пасажерите имало четиридесет жени, повечето съпруги на английски офицери. Греъм бил с болна ръка, подута колкото крака му — ухапала го змия.
Океанът беснеел. Никаква спасителна лодка не могла да оцелее. Две от тях се разбили и екипажът загинал. Един след друг четирима матроси-доброволци се опитали да достигнат брега с привързано за тях тънко въже. И четиримата били измъкнати мъртви обратно на палубата с помощта на въжето, към което били привързани. Докато отвързвали последния, Греъм с подутата си ръка се съблякъл, за да пренесе той въжето. И успял, въпреки че вълните с такава сила го блъскали в пясъчния бряг, че счупил болната си ръка и освен това три ребра. Но все пак намерил сили да закрепи здраво въжето. Шестима други се наели да се доберат до брега по въжето на Евън, като пренесат със себе си друго по-дебело въже. Четирима от тях достигнали. И накрая, когато спасявали пасажерите, загинала само една от жените — при това от уплаха, имала слабо сърце.
Разпитвах го веднъж за тази случка. Но беше лаконичен като англичанин. Не искаше нищо да каже, проклетникът. Обясни ми само, че оздравяването му вървяло без особени усложнения. Според него солената вода, физическото напрежение и счупената ръка му подействували като противоотрова срещу ухапването.
В този момент в стаята влезе О’Джой, а от противоположната страна — Греъм. Дик видя, че преди да погледне другите, той потърси с очи Паола.
— Всичко е готово, сър — доложи О’Джой.
Дик стана да придружи госта си до колата, но Паола, изглежда, нямаше намерение да излиза навън с тях. Греъм се запъти към нея, за да се сбогува и извини, както изисква учтивостта.
Тя бе още под впечатлението на онова, което Дик бе разказал за него. Неволно се възхищаваше от привлекателната му осанка. Любуваше се на гордата му стойка, на небрежно сресаната му пясъчнозлатиста коса, на походката му — гъвкава и свободна въпреки масивната му, плещеста фигура. Докато се приближаваше към нея, тя отправи поглед към продълговатите му сиви очи, на които малко присвитите клепачи придаваха израз на момчешка упоритост. Наистина, както очакваше да види, изразът на упоритост изчезна и в очите му светна добре познатата усмивка.
Неговите думи бяха незначителни, безлични, както и нейните съжаления; но в оня миг, когато той пое ръката й, в очите му тя прочете онова, което очакваше — онова, с което отговориха и нейните очи. Същите неизказани думи те вложиха и в краткото си ръкуване. Без да иска, тя също стисна ръката му. Той беше прав — те наистина можеха да се разбират без думи.
В момента, когато ръцете им се разделиха, тя бързо погледна към Дик. Дванадесет години бе живяла с него и бе научила много неща. Беше се убедила в светкавичната му наблюдателност, в неговата едва ли не свръхестествена способност да долавя дребни признаци, които свързваше и съпоставяше, за да изгради заключения, поразителни с верността и дълбочината си. Но Дик, обърнат настрана, се смееше на някаква остроумна забележка на Хенкок и отправи към нея усмихнатите си очи едва когато тя тръгна да съпроводи Греъм.
Не, мислеше си тя, Дик, разбира се, не бе забелязал онова, което току-що си бяха казали без думи с Греъм. То бе тъй мигновено и незабележимо — очите им пламнаха за секунда, пръстите им слабо потрепнаха и това бе всичко. Нима Дик можеше да види или да почувствува това? Та очите и ръцете им бяха скрити от погледа му, защото в момента Греъм бе гърбом към него.
Все пак неприятно й стана, че бе побързала да погледне към Дик. Съзнанието, че е с нечиста съвест, я гнетеше, докато гледаше двамата снажни мъже, които излизаха от стаята. Бяха на един ръст, с еднакви по цвят коси. В какво бе собствено виновна? — питаше се тя сама. Какво имаше да крие? Но все пак бе достатъчно честна да признае пред себе си, че имаше какво да крие. Страните й пламнаха при мисълта, че се плъзга по наклонената плоскост на самоизмамата.