Задочни репортажи за България

Постепенно пред невярващите ни очи се появиха неочаквани факти. Бавно и предпазливо от затворите бяха пуснати някои от невинно осъдените. Министър-председател все още беше Антон Югов, който като сталински министър на вътрешните работи носеше най-голяма лична отговорност за престъпното унищожаване на толкова много хора. При една действителна промяна Югов, Христозов и компания щяха да бъдат изправени пред свой Нюрнбергски съд. Вместо това Югов се развяваше из София с черната си лимузина и раздаваше многозначителни усмивки на бившите си жертви. Моя близка отиде да види чичо си, който тъкмо бе пуснат от затвора. Тя бе открила човешка развалина. Разказваха, че съпругата на Трайчо Костов отказала да приеме сумата, която беше цената за главата на съпруга и. Друг освободен партиен член беше запратил парите от даденото му обезщетение в лицето на тези, които му ги бяха дали. Пускането на хората от затворите, изглежда, беше по-лесно от тяхното реабилитиране, което вървеше мудно, с купища уговорки и пазарлъци. Изглежда, че ставаше въпрос за запазване на доста нечисти вътрешни тайни, за опазване на авторитети на все още важни другари и разни други компромиси. Вместо сурово анкетиране на зверства и ужаси, на произволи и чисти престъпления Априлският пленум на БКП се зае с потулване на нещата, прикриване на главните виновници и безкрайни пазарлъци. Разбира се, контрата отнесоха дребните риби от Държавна сигурност, мнозина от които бяха преназначени като чиновници по границата или в митниците. Струва ми се, че от една страна, партийното ръководство искаше да внуши на бившите жертви, че трябва в името на единството да забравят мъките си по затвори и лагери, а от друга страна, да убеди здравото сталинско ядро на ЦК, че не става въпрос за някаква сериозна промяна, а само за необходимо усвояване на нова тактика. Точно както на село старите баби крият болестта на момата, така и нашите партийни баби криеха и размазваха собствените си недъзи и отговорности. Никога до ден днешен не бе позволено публикуването на какво да е описание, разказ или очерк на кой и да е от пуснатите затворени комунисти за изпитанията, през които бе преминал. Апокрифно из София вървяха някои описания, от които най-силно впечатление ми направиха непубликуваните спомени на Стефан Богданов. От историческа гледна точка те имат голяма документална стойност, защото хвърлят светлина върху едно наистина мрачно, ужасяващо време. Стефан Богданов обвиняваше поименно много видни партийни дейци в поругаване на комунистическата идея, в узурпиране на власт и злоупотреба с нея. Неговите писания не бяха отпечатани. Но понеже той много говореше, изпратиха го търговско аташе в Берн, за да се прекъсне въздействието му върху тия, които го слушаха. Друга популярна жертва беше Георги Панчев, директор на една от филмовите студии, който успя все пак да пробута няколко думи за адските страдания, през които бе преминал, в своите спомени за антифашистката борба. По-късно и той бе изпратен в една от арабските страни. Но не само неудобните жертви биваха отправяни за чужбина. Също и неудобните и необходими техни инквизитори се озоваха на дипломатически или кореспондентски постове.