Задочни репортажи за България

Междувременно се провеждаха мероприятия, които създаваха илюзията, че може би наистина Годо е тръгнал, само че процесът на пристигането му ще бъде по-бавен. След като Хрушчов изхвърли мумията на Сталин от мавзолея на неговия предшественик, започна процес, който официалната партийна история нарича „развенчаване на култа към личността“. Това, разбира се, беше една от най-големите пародии в съветската и в нашата действителност, тъй като въпросното култаджийство въобще не се изчерпваше с името на Сталин, а беше и е дълбоко в същината на партийната идеология. Както всеки знае, с времето боготворенето на Сталин се прехвърли в боготворене на Ленин, а мъдрото ръководство на другаря Червенков днес е мъдрото ръководство на другаря Живков. Отворете който искате български вестник, или списание, издавани в пределите на народната република, и вие ще видите, че култът към личността си е останал там, където си беше. Но по онова време ние не знаехме какво ще последва и ни се искаше да вярваме, че нещата ще се развият в друга посока. Едва ли има истински българин, който да не се е зарадвал от преименуването на стотиците улици „Сталин“, от възвръщането на истинските имена на Варна, Перник и Шумен. Помня каква радост беше във Владая, когато възвърнаха на това село толкова звучното име. Бяха го прекръстили Райко Даскалово. Нямам представа само как бяха прекръстени децата, на които родителите фанатици бяха дали името Сталин. Ала по-същественото от прекръстванията бяха полуофициалните признания за извращения в Министерството на вътрешните работи и Държавна сигурност, което бе последвано от разтурянето на вътрешните войски. Сините шапки изчезнаха и с тях сякаш се отдалечи в пространството един зловещ символ. Още по-важно беше разпореждането, че на следствените власти не се разрешава повече да бият и че се спираха нощните нахлувания на Държавна сигурност в домовете на хората без прокурорско разрешение. От тези две решения, мисля, че първото бе спазвано за доста време, докато бе позволено на милицията да бие т.нар. хулигани. Що се отнася до второто, само няколко месеца по-късно, след унгарското въстание, се оказа, че едва ли някой го спазваше. Ала така или иначе през онова лято на 1956 година всичко изглеждаше оптимистично. Особено положително впечатление направи фактът, че бивши жертви заеха важни постове в правителството и дори в Политбюро. Именно от лицата на такива хора като Дико Диков идеше недекларирано обещание, че никога повече не ще се върнат страшните времена. Постепенно надеждата разцъфтя. Подхвана се някак спонтанно всенародно предложение за ликвидиране на отделите „Кадри“ като институт на корумпирана власт и потисничество и предложение за унищожаването на тайните досиета, или поне правото на всеки гражданин да знае какво пише в досието му. След Държавна сигурност отдел „Кадри“ беше един от най-омразните институти в страната, защото от него зависеше хлябът на хората. По принцип всички кадровици бяха хора на Държавна сигурност и между двата института съществуваше най-тясно взаимодействие. Но нашите илюзии бяха прекалени. Отдел „Кадри“ наистина бе закрит, но само за да бъде преименуван на отдел „Личен състав“. Неговата структура, начините за събиране на сведения, връзката му с Държавна сигурност, всичко това си остана, както си беше. Що се отнася до тайните досиета, този въпрос въобще не беше разискван. Нещо повече, мисля, че отделът за досиетата при ДС се разду до най-голяма степен, защото бяхме навлезли във време, когато хората малко по малко започнаха да си отварят устата и да казват това-онова, което трябваше да се запише и съхрани в приземния етаж на огромното здание на улиците „Гурко“ и „Шести септември“.