Сделка за кобри

— Ти сигурно си по-чувствителен от мен — отговори Доло.

— Бих желал да съм. — Аким се наведе към огледалото и погледна внимателно очите си. — Почувствах… е, по дяволите, почувствах предателство. Няма начин човек да може да го изрази. Просто почувствах предателство. Независимо дали това ти звучи смислено, или не.

Не звучеше смислено, но това почти нямаше значение. Каквато и да беше причината, Аким накрая беше излязъл от своето безразличие към Мангъс и сега зависеше от Доло дали ще съумее да разпали този пламък.

— Не разбирам — призна той, — но вярвам на твоите инстинкти.

Аким му хвърли злобен поглед.

— По дяволите инстинктите — озъби се той. — Има нещо недобро в това място и аз ще го открия.

Той тръгна към вратата.

— В залата ли се връщаш? — предпазливо попита Доло. — Искам да кажа, да разбереш какво става…

— Сега напълно се контролирам — отговори уверено Аким. — Що се отнася до прилошаването ми, просто ме е присвил коремът. Разбираш ли?

Майсторът ги посрещна на вратата на монтажната зала, изслуша доста обърканото обяснение на Аким и ги придружи до работните им места. Щом седна на мястото си, Доло напрегна до краен предел сетивата си да долови описаното от Аким усещане.

Не усети нищо.

Още по-лошо беше може би, че Аким вече също не го усещаше. Седеше с мрачно изражение и работеше върху печатните платки — и нямаше и помен от предишната му реакция.

Което означаваше, че каквото и да е станало, вече е преминало… или че никога не е било.

Това бе най-странният залез, който Доло бе виждал. Отпред слънцето беше слезнало под нивото на външната стена на Мангъс, но горе все още изпращаше многоцветни слънчеви зайчета върху блещукащия свод.

— Чудя се дали това нещо спира дъжда — подхвърли той и изкриви глава да погледне от прозореца на тяхната стая нагоре към свода.

— Защо иначе ще е там? — изръмжа Аким от леглото.

Да не позволява на хората на Джин да видят какво има вътре. Доло не можеше да каже това на Аким.

— Още ли те тревожи случилото се в монтажната зала следобед? — попита Доло, без да сваля очи от свода.

— А теб не те ли тревожи? — сопна му се Аким. — Държах се като глупак, а след това дори не можах да разбера защо го направих.

— Възможно ли е да е от някакви химикали, които използват в производството? — подхвърли Доло. — Нещо, което се изпарява от печатните платки?

— Тогава защо никой друг не реагира? И още по-важно, защо го нямаше, когато се върнахме?

— Ами… Ами ако е било нещо, предназначено за мен, което си усетил случайно?

— Отново с твоята параноя, че Мангъс не иска да пуска вътре селяни, а?

— Това съответства на фактите, нали? — отвърна Доло. — Газов поток, може би, предназначен да ми внуши страх, за да напусна доброволно?

— Онова, което почувствах, не беше страх.

— Може би си по-смел от мен, затова не си почувствал страх. И освен това, когато ти реагира вместо мен, те може би са се паникьосали и са го спрели.

Аким поклати глава.

— Всичко това няма никакъв смисъл. Ти говориш за нещо прекалено сложно, за да бъде използвано в обикновен завод за монтаж на телефонни апарати.