Специалист от Сицилия

— Ти познаваше ли брат ми? — попита Марк.

— Зареждах един-два пъти колата си на неговата бензиностанция, но не си спомням да съм го виждал. Съдено му беше да го пречукат рано или късно, защото теб те нямаше. Разбираемо е. Той май нямаше никакви връзки. Могли са да го пречукат, когато им скимне.

— Кого са натоварили с убийството?

— Някой от главорезите на Джентиле. Скоро ще узнаеш, но каква полза от това? Там, където отиваме, няма и помен от цивилизация. Живеят в миналото.

Когато завиха по пътя за Багерия, Марк се обърна: оттук Палермо изглеждаше като прояден зъб, който едва се подава от челюстта на хоризонта. Големите промени бяха настъпили само в градовете; извън тях се меняха само годишните времена. Изгореният от слънцето пейзаж изглеждаше сив и зърнест като стара кинолента. Волове теглеха ралата, които чегъртаха малките парчета земя между скалите. От колибите към тях зяпаха селяни, замаяни от пагубния труд.

— Тук е доста спокойно сега — каза Фоска. — Когато се върнах, пет години се води гражданска война. Не им беше леко на онези, които се връщаха от Щатите. Повечето от нас подкрепяхме Джони Ла Барбера, но не умряхме от скръб, след като някой вдигна във въздуха братята Ла Барбера. Който и да е бил, с това той въведе нова мода. Днес решат ли да пречукат някого, вдигат го във въздуха с колата му.

Марк усети някаква горчилка в гърлото си и преглътна.

— Така сигурно не страдат — каза той.

Кампамаро беше почти неузнаваемо. Жителите му бяха вложили парите, получени от спекулациите и дребните мошеничества от следвоенните години, в строеж на всякакви грозотии, каквито можеха да си позволят. В старанието си да не изостават от градовете бяха започнали — и зарязали наполовина — един площад, набразден като бойно поле с ровове за дренажни тръби, които така и не бяха поставили; виждаха се също четири циментови пейки, пълен със зеленясала тиня шадраван и обществен клозет, който още не бяха свързали с водопровода. В опушената селска кръчма, където някога старците бяха почели Марк с поканата да играе карти с тях, сега имаше джукбокс, висеше реклама за пепси-кола и седяха младежи от новото поколение. Нито едно познато лице. Старците не се виждаха — заедно със свещеника и с дон Карло Маня ги бяха изгонили оттук да чакат смъртта далеч от хорските очи. Слабоумната дъщеря на дон Карло, която някога предлагаха на Марк за невеста, беше отдавна омъжена и беше народила няколко слабоумни като нея деца, а някогашните момичета, които той мечтаеше да обладава, сега носеха маската на наближаващата средна възраст. Вече беше трудно да се познае в коя от селските съборетини, сега облицовани еднакво с шлакови блокчета, го бяха замлъкнали да се гаврят с него мароканците и кои от засадените със зеле лехи бяха наторени с праха на африканците. Само планините бяха останали такива, каквито ги помнеше — като огромни купчини каменна сол, които хвърляха кристални отблясъци под безжизненото небе.