Специалист от Сицилия

Свещеникът изблея някаква молитва на латински, сетне главната оплаквачка Мария Ла Скадута — епилептичка с мъжки черти, с надупчени от шарка бузи и с нисък, гърлен глас, който беше на път да я наложи като народна певица в телевизията в Палермо — започна да нарежда. Никой не я разбра какво говореше, защото в всъщност тя декламираше някаква старинна погребална ода, която нямаше нищо общо нито с живота на Паоло, нито с обстоятелствата около неговата смърт. Тя произнасяше неправилно стародавните думи и ги кълчеше дотам, че те губеха всякакъв смисъл, но макар тя да дърдореше безсмислици, събралите се реагираха нервно на интонацията.

Когато дойде време да се обяви, че Паоло е бил убит, хората вече бяха на границата на истерията. Ла Скадута беше успяла да забрави името на убиеца и се наложи да й го подскажат шепнешком. Сетне тя отметна глава назад и произнесе: „Джузепе Джентиле. Era lui chi ha mandatu i sicariu“24. Разнесоха се възклицания на ужас и почуда. Втората професионална оплаквачка нададе див вой и увисна в ръцете на „почтения мъж“, симулирайки припадък, а третата, стенейки, внимателно одраска бузата си колкото да пусне капчица кръв. Дребният свещеник се повдигна на пръсти, прегърна утешително Марк през рамото и изцитира нещо за смирението от Стария завет. След това всички се изнизаха на улицата.

Старата катафалка вече беше дошла на заден ход на уреченото място, носачите изнесоха ковчега, плъзнаха го в катафалката и отрупаха покрива й с венци. Шофьорът, с фрак и черни очила, метнал черна дамаска на коленете си, включи двигателя и прекара катафалката зад стария водач от братството „Сан Роко“, който чакаше с барабан в ръце да оглави шествието. След него се наредиха свещеникът, клисарите с хоругвата на светеца и момченцата, които щяха да пръскат светена вода.

По знак на свещеника барабанът задумка, катафалката с грохот включи на първа и рязко потегли, а трите оплаквачки зад нея се загърчиха и запищяха. Марк вървеше сам, следван от Фоска и от първенците на Кампамаро, които забъхтиха из прахта в редици по шест. Дълга нестройна опашка от работници от циментовия завод, на които местният „почтен мъж“ беше наредил да присъстват, и няколко изполичари и козари завършваха шествието.

Марк беше впил поглед в ковчега, покрит с пурпурно кадифе, от което висеше черен шнур с пискюл. В ковчега нямаше нищо от брат му, към гробището возеха кукла с ново копринено бельо и с празничния костюм на Паоло и неясно увеличение на лика му от една групова снимка, правена преди седем години при някакъв излет на членовете на клуба „Ротари“. Това бе известно на всички, но то нямаше значение, защото според народните поверия пискюлът на черния шнур олицетворяваше душата на покойния, която сега беше с тях и която щеше да отлитне едва след като заровят тялото. След няколко минути, когато започнеха да спускат ковчега в гроба, щеше да настъпи най-драматичният момент от погребението — Марк беше длъжен пред очите на всички да вземе пискюла в ръка, без никаква дума или жест, с което щеше да поеме върху себе си целия дълг на отмъщението. В това отношение Кампамаро не беше навлязъл във века на пепси-колата и машинките за еспресо.