Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
6
На летището в Маями беше оставена бележка за Марк да позвъни на дон Винченте.
— Слава богу, че Тереза знаеше къде мога да те намеря. Слушай, Марко, стегни се: имам лоши новини. Вчера са убили брат ти. Току-що ми позвъни едно лице от Палермо.
— Паоло? — възкликна Марк. — Паоло ли са убили?
— Да, убили са го.
Думите в упътването за използването на телефона изведнъж се завъртяха пред очите на Марко и се подредиха в безсмислени изречения, сред които изпъкна една единствена неуместна италианска дума: Timballo. Timballo — прочете той. Барабан. Какъв барабан? Думата изчезна, не остана нищо освен хаотичен английски текст. Гласът на дон Винченте дърдореше и писукаше някъде в пространството. Марко притисна отново слушалката към ухото си.
— Дон Винченте, какво се е случило? Не разбирам.
— Казвам, че сложили бомба в колата му и я взривили.
— И Паоло хвръкнал с колата?
— Да, заедно с колата — натърти дон Винченте и за миг в сериозния му тон се промъкна нотка на раздразнение. — Сложили в багажника голям заряд, парчета от колата се разлетели на стотина метра.
— Може би е някаква грешка. Там, където живеехме, имаше поне петнадесет-двадесет Ричоне. Може би бомбата е била за някой от тях.
— Няма грешка — каза дон Винченте. — Докопали са брат ти, горкият, дето държеше гаража. Убили са го тази сутрин. Ако те интересува времето, малко след седем. Брат ти е мъртъв. Това е.
Неверие и убеждението, че го е сполетяла трагедия, за миг съжителстваха в ума на Марк. Сетне неверието рухна.
— Той беше кротък човек — каза Марк. — Никога не е имал неприятности.
— Така е. Но един друг, когото знаем, имаше Те чакаха дълго.
— Нищо ли не е казал? Не са ли викали свещеник?
— Казах ти три пъти — събирали са го по цялата улица. Няма го. Вече нищо не може да го върне, Марк. Трябва да приемеш фактите.
Марко беше разтърсен като човек след ампутация. В живота му цъфна кървяща рана.
— Не е страдал — промълви той за самоуспокоение.
— Какво каза?
— Беше добър човек. Казвам, че не е страдал.
— Разбира се, че не е. Та как би могъл? Нямаш време да страдаш, когато се разлетиш на късчета.
— Дон Винченте, прощавайте. Не зная какво би трябвало да кажа в такъв момент. Не забравяйте, че Паоло ни отгледа след смъртта на татко, аз тогава бях още дете. Струва ми се, че би ми било по-леко, ако го бях видял, преди да издъхне.
— Зная това, Марк. Слушай, имам една идея. Ако искаш, мога да уредя да заминеш за погребението.
— Трябва да отида, каквото и да стане.
— Нищо няма да стане, нищо. Вече говорих с онова лице и то обеща да се погрижи за всичко. Ще задържат погребението до пристигането ти. Можеш да отидеш за един ден и да се върнеш. Няма и да забележат, че си там. Един вид примирие. Някой ще те посрещне и ще се навърта около теб, докато отлетиш. Но останеш ли повече от двадесет и четири часа, ще те върнат в ковчег.
— Ще взема първия удобен самолет. Благодаря ви за всичко.
— Няма защо, Марко. Ти си член на моето семейство, това важеше и за брат ти. Трябва да направя, каквото мога. Ще се свържа с Палермо, та да знаят, че пристигаш. Как мислиш, колко време ти трябва да стигнеш там, от където си сега?
— Не зная. Всичко зависи от връзката между самолетите. Може би седемнадесет-осемнадесет часа. Не по-малко.
— Ще те чакат — каза дон Винченте.
Час по-късно Марк посрещна Виктор със самолета от Антигуа, намериха на летището ресторанта „Хауард Джонсън“ и се настаниха в един празен ъгъл. Ръкостискането на Виктор беше яко, походката му — наперена, но под външната самоувереност все още прозираше — като при двойна експонация — някаква сянка на отчаяние.
— Уф, радвам се да те видя пак, Марк.
— Аз също се радвам. Изглеждаш екстра.
— Така се и чувствам — ухили се широко Виктор. Беше се научил да прикрива с усмивка напрежението и смущението, но усмивката беше изкуствена и някак неуместна.
— Добре ли прекара в Антигуа?
— Чудесно. Слънце, море, мадами, пиячка. Всичко колкото ти душа иска.
— Разправят, че било много хубаво място — каза Марк. — Имаш хубав тен.
Всъщност Виктор навсякъде беше загорял великолепно, но на фона на загара малките светли белези изпъкваха по-ясно, отколкото при естествено бледата му кожа.
— Живот на открито — обясни Виктор. — Там така я карат, че забравяш всички грижи. Живееш, кажи го, ден за ден.
— Хубаво, стига да падне такова нещо — каза Марк. — Как е Салва?
— Ударил го е на живот. Ще ти кажа нещо за Салва: у този човек има живец. — Усмивката се появи и изчезна, оставяйки за миг впечатлението за униние.