Игра на сенки (Приказки за любовта)

— Вие никога вече не се отбихте — оплака се тя. — А пък толкова много ми обещахте.

В дълбокия й глас звучеше дяволитост и предизвикателство. Клингзор се оживи.

— Ето, толкова по-добре, че сега ти дойде при мен! Какво щастие имам тъкмо днес, когато бях толкова сам и тъжен!

— Тъжен! Не ме заблуждавайте, господине, вие сте шегаджия, не бива да ви се вярва на нито дума. Хайде, аз трябва да продължа.

— О, тогава ще те съпроводя.

— Но това не е по вашия път и не е необходимо, какво може да ми се случи?

— На теб нищо, но на мен? Колко лесно би могъл да се появи някой, да ти се хареса и да тръгне с теб и да целуне хубавата ти уста и твоята шия, и красивата ти гръд, някой друг вместо мене. Не, това не бива да се допусне.

Той бе положил ръка на шията й и вече не я сваляше.

— Звезда моя малка! Съкровище! Мой малък сладък плод! Отхапи ме, иначе ще те изям.

Тя с усмивка се изви назад, той я целуна по отворената силна уста, между съпротивата и възраженията й, тя отстъпи, целуна я отново, поклати глава, засмя се, опита се да се освободи. Клингзор я държеше в прегръдката си, устата му бе върху нейната, ръката му на гърдите й, косата й имаше уханието на лятото: на сено, жълтуга, папрат, къпини. За един миг той пое дълбоко дъх, отметна глава назад, тогава в догарящото небе видя изгряла малка и бяла звезда. Жената мълчеше. Лицето й бе станало сериозно, тя въздъхна, сложи ръка върху неговата и по-здраво я притисна на гърдите си. Той кротко се сведе, притисна ръка в коленните й ямки, които вече не се възпротивиха, и я положи в тревата.

— Обичаш ли ме? — попита тя като малко момиче. — Povera me.14

Те изпиха чашата. Вятърът погали косите и отнесе диханието им.

Преди да се сбогуват, Клингзор потърси в раницата и в джобовете на дрехата си дали няма нещо, което би могъл да й подари. Намери малка сребърна кутийка, още наполовина пълна с тютюн, която изпразни и я подаде.

— Не, никакъв подарък, в никакъв случай! — увери я той. — Само един спомен, за да не ме забравиш.

— Няма да те забравя — каза тя и попита: — Ще дойдеш ли отново?

Той се натъжи. Бавно я целуна по двете очи.

— Ще дойда — обеща.

Още известно време, застанал неподвижно, той чуваше нейните стъпки как трополяха надолу дървените подметки: по ливадата, поляната, през гората, по пръст, по камъни, по шума, по коренища. Жената вече беше отминала. Гората се чернееше в нощта, хладен вятър докосваше угасналата земя. Нещо, може би гъба, може би някаква увяхнала папрат миришеше остро и горчиво на есен.