Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Какво ти става?
— Току-виж някой поискал да си купи нещо.
— О, да, сега те разбирам. Божичко! Ненавиждам дългите празници. Изкарват на показ най-лошите черти на хората. Тръгват бесни и се прибират скапани и разорени.
— Искаш ли нещо студено за пиене, докато завия своята скъпа?
— Нищо напротив. Имаш ли студена бира?
— Само за външна консумация.
— Ще я изнеса. Само пробий кутията.
Направих два триъгълни отвора в тенекията, а той я надигна и я изля в гърлото си.
— А-а! — въздъхна доволно и остави кутията върху тезгяха.
— Заминаваме на пътешествие.
— Горкият човечец. Къде?
— Не знам. Още не сме се сбили по въпроса.
— Нещо става. Имаш ли представа какво е?
— Подскажи ми.
— Не мога. Просто го усещам. Косата по тила ми направо настръхва. А това е безпогрешен признак. Всички действат леко извън синхрон.
— Може пък само да ти се струва.
— Може. Обаче господин Бейкър досега не е ходил на почивка. Този път адски бързаше да се измъкне от града.
— Ти провери ли сметките? — изсмях се.
— Искаш ли да знаеш истината? Проверих ги.
— Майтапиш се.
— Навремето познавах един началник на поща. В малък град. Там при него работеше едно хлапе на име Ралф — русо, очилато, с дребна брадичка и с аденоиди колкото адамова ябълка. Та същия този Ралф го изкараха, че крал марки — ама купища марки, ти казвам, за към хиляда и осемстотин долара. Нищо не можа да направи. Беше си хлапе.
— Искаш да кажеш, че не ги е вземал той?
— И да не е, все едно, че ги е вземал. Затова съм нащрек. Доколкото зависи от мен, няма да им дам да ме олепят.
— Затова ли досега не си се оженил?
— Ами, като се замисля, ей, Богу, това ще трябва да е една от причините.
Сгънах престилката и я пъхнах в чекмеджето под касовия апарат.
— Това, да подозираш хората, отнема много време и усилия, Джои. Толкова свободно време аз лично нямам.
— Щом работиш в банка, си длъжен. Достатъчно е веднъж да загубиш. И някой да пошепне някому за това.
— Да не искаш да кажеш, че и ти ги подозираш?
— Превърнало се е в инстинкт. И при най-малкото отклонение от нормата в главата ми звънва звънец.
— Що за начин на живот. Кажи ми, че не говориш сериозно.
— Май е така. Просто си помислих, че ако си подочул нещо, няма начин да не ми кажеш — в смисъл, при условие че ме засяга, де.
— Според мен бих разказал на всички всичко, което знам. Сигурно точно затова никой нищо не споделя с мен. Към вас ли си тръгнал?
— Не. Намислил съм да похапна отсреща.
Изгасих предното осветление.
— Ще имаш ли нещо против да излезеш през задната уличка? Виж какво, утре сандвичите ти ще ги направя още преди да е нахлула тълпата. Един с шунка, един с кашкавал, с ръжен хляб, маруля плюс майонеза, нали? И литър мляко.
— Трябва да постъпиш на работа в някоя банка — рече Джои.
Предполагам, че не се чувстваше по-самотен от останалите единствено защото живееше сам. Разделихме се пред входа на „Фоурмастър“ и за миг ми се прищя да вляза с него. Имах чувството, че у дома ме очаква някаква бъркотия.
Така се и оказа. Мери вече бе планирала маршрута. Близо до Монток Пойнт има едно ранчо за туристи с всичките му там салтанати, които се виждат в така наречените уестърни за възрастни. А е известно с това, че е най-старото говедовъдно ранчо в Америка — основано, преди още да са открили самия Тексас. Първото му разрешително било издадено от английския крал Чарлз II. Първоначално стадата, предназначени за Ню Йорк, се угоявали в ранчото, а краварите били избирани по жребий, като членове на съдебно жури, за ограничен срок на служба. До наше време, разбира се, са стигнали само сребърни шпори и разни други каубойски джунджурии, но червените говеда и до днес пасат по бърдото. Мери реши, че ще е хубаво да преспим неделя през нощта в една от гостните на ранчото.
Елън настояваше да сме отишли в Ню Йорк, да отседнем в хотел и да прекараме и двата дни на Таймс Скуеър. Алън пък реши, че не му се ходи абсолютно никъде. Това е един от начините му да привлича внимание и да доказва, че все още съществува.
Къщата вреше от емоции: Елън ронеше бавни, тежки, сочни сълзи; Мери — изморена и зачервена от безсилие; Алън седнал нацупен и усамотил се с надуто в ухото транзисторче — някаква тътнеща и виеща песен за любов и изоставеност е глас, граничещ с истерията: „Обеща да си вярна, но после реши сърцето ми предано на пода да стъпчеш ти.“