Сянката на планината

въздейства на хора като нас в този град, е дрогата.

Тя трепна, сякаш я бях заплашил.

— Хора като нас… — промълви. Скандинавският акцент обагряше отронващите се от

устните й думи с приятна лека напевност, която не подхождаше на тъгата в очите й.

Отдалечих се.

Погледнах назад. Тя продължаваше да потреперва от шок, прегърбила рамене. Върнах се.

— Вижте — казах по-меко, като огледах улицата и в двете посоки.

— Забравете го.

Подадох й пачка банкноти — печалбата ми от този ден, и понечих да си тръгна, но тя ме

спря, стискайки парите в шепата си.

— За какво… за какво говорите!

— Забравете — повторих и отстъпих крачка назад. — Задръжте парите. Забравете, че

изобщо съм казал нещо.

— Не! — възкликна тя умолително и скръсти отбранително ръце пред себе си. —

Кажете ми за какво говорите.

Спрях и въздъхнах.

— Трябва да зарежете този мъж, който и да е той — казах най- сетне. — Знам как

свършва тази игра. Виждал съм го стотици пъти. Не ме интересува колко го обичате и колко

свестен човек е…

— Вие нищо не знаете.

Знаех, че следващата снимка, която ще продаде, ще е тази в паспорта й. Знаех, че

паспортът й е все тъй у нея, защото още не е попаднал при мен. Но тя щеше да го продаде, ако той я помолеше — почти сигурен бях. Всичко щеше да продаде — и ако не останеше

нищо друго за продан, щеше да продава и себе си.

На приятеля й щеше да му е криво, но щеше да вземе парите, които тя би изкарала, продавайки тялото си, и щеше да купи дрога с тях. Знаех го, както го знаеше всеки уличен

мошеник, собственик на магазин или сводник наоколо. Такава бе истината за наркоманията, която само чакаше да се случи, а те бяха истината на улицата и чакаха, за да я използват.

— Права сте — казах. — Аз нищо не знам.

Отидох при мотора си и потеглих. Понякога се вживяваш, а друг път — не, понякога се

опитваш да се намесиш, друг път просто подминаваш. Едно златно синджирче и една снимка

ме свързаха по някакъв начин с момичето, но имаше твърде много момичета, закъсали

здравата, които чакаха някъде проблемните си гаджета. А бездруго и аз самият бях

проблемно гадже.

Пожелах мислено всичко хубаво на момичето от медальона и престанах да мисля за нея,

щом паркирах мотора пред дома.

Докато се бръснех, къпех и обличах, Лиса беше тревожна и мълчалива. Което бе добре.

Не ми се говореше. Вечерята с Ранджит и Карла не беше моя идея.

Въпреки че и двамата живеехме на тесния полуостров на града, не бях виждал Карла, откакто живеех с Лиса. От време на време мярках нейни снимки с Ранджит във вестниците

му, но Съдбата никога не пресече пътищата ни.

„Карла е призрак и в имението на моя живот" — бе заявила Лиса. Разбирах какво иска

да каже, но Карла не беше призрак. Карла бе по-опасна.

— Как изглеждам? — попита ме Лиса, застанала близо до входната врата на