Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
стъпваше в заведения, където сервираха алкохол, но този път ги наруши — паркира мотора
си до моя и влезе заедно с мен.
Заварихме Дидие на неговата маса близо до малкия северен вход с лице към широките
арки на другите два входа и с гледка към оживения булевард.
— Лин! — провикна се той, щом приближихме. — Толкова ми беше самотно тук! А да
пиеш сам, си е като да правиш любов сам, не ти ли се струва?
— Без мен, Дидие.
— Ти си един неръкоположен свещеник, проповядващ отказ от удоволствията, приятелю
— разсмя се той.
Прегърна ме, ръкува се с Абдула и повика келнера.
— Бира! Две чаши! И сок от нар за иранския ни приятел! Без лед! Бързо!
— О, да, господине, ще се счупя да бързам. До инфаркт ще се докарам да ви обслужа! —
изръмжа Сладура и се затътри към бара.
Нареждах го в първата петица на сервитьорите, които познавах, а сред тях имаше много
добри. Сладура пласираше стоки на черно, които влизаха през единия вход на „При Леополд"
и излизаха през другия, без собствениците да се усетят; събираше комисионни от всичките
магазини по улицата; държеше двама-трима сводници и организираше залагания в тесен
кръг. И някак въртеше всичко това, захранван само от вечната си вкиснатост и песимизъм.
Дидие, Абдула и аз се наредихме един до друг с гръб към стената и с гледка към
широкия бар и оживената улица навън.
— Е, Абдула, как си? — попита Дидие. — Много време мина, откакто видях
страховитото ти прекрасно лице.
— Ал-хамду ли-лла — отвърна Абдула. Хвала на Бога. — При теб как върви?
— Не се оплаквам — въздъхна Дидие. — Никога. Това е едно от солидните ми качества, както казват англичаните. А ако се оплаквах, щях да съм майстор в изкуството на
оплакването, да знаеш.
— Значи… — Абдула се намръщи, — искаш да кажеш, че си добре?
— Да, приятелю мой — усмихна се Дидие. — Добре съм. Питиетата пристигнаха.
Сладура трясна бирите пред нас, но внимателно избърса влагата по чашата със сок на Абдула
и я постави заедно с щедър куп салфетки пред него. После заотстъпва заднишком, като при
всяка крачка леко му се кланяше, сякаш излизаше от гробница на светец.
Устните на Дидие се свиха ядосано. Той улови погледа ми, а аз така се разсмях, че чак
пръснах бирена пяна от чашата си.
— Лин, сериозно, тези хора са нетърпими! Седя тук всеки ден и всяка нощ година след
година. Цели реки съм изуринирал в тоалетните им и съм се подлагал не можеш да си
представиш на колко мизерна за един изискан французин храна — и всичко това за каузата
на едно предано и мисля, няма да е твърде нескромно да кажа, величествено декадентство. А
ме третират като турист! Абдула идва само веднъж годишно и си умират от любов по него.
Отвратително!
— През годините, откакто седиш тук, са опознали границите на твоята толерантност —
каза Абдула, вкусвайки от свежия сок. — Разликата е, че не знаят аз как бих реагирал.
— Ако престанеш да идваш тук, Дидие, ще им липсваш повече от всекиго другиго в
заведението — казах.
Дидие се усмихна, поомекнал, и посегна за чашата си.
— Е, да, Лин, прав си. Неведнъж са ми казвали, че съм незабравим образ. Да вдигнем
тост! За онези, които ще плачат, когато вече ни няма!
— Дано да се смеят! — казах и чукнах чашата си в неговата. Докато преглъщах бирата, един уличен мошеник на име Салех се пльосна на стола насреща ми, закачи чашата на
Абдула и разля малко сок по масата.
— Тия чужденци са пълни идиоти! — възкликна той.
— Стани — каза Абдула.
— Какво?
— Стани или ще ти счупя ръцете.
Салех погледна Дидие и мен. Дидие го подкани с пръсти да стане. Салех погледна пак
Абдула и бавно се изправи.
— Ти кой си? — попита Абдула.
— Салех, шефе — отвърна нервно Салех. — Салех се казвам.
— Мюсюлманин ли си?
— Да, шефе.
— Така ли един мюсюлманин поздравява хората?
— Какво?
— Ако пак кажеш „какво", ще ти счупя ръцете.
— Извинявай, шефе. Салам алейкум. Салех се казвам.
— Ва алейкум салам — отвърна Абдула. — По каква работа си тук?
— Аз… аз… ама…
Пак му беше на устата да каже „какво" и се надявах да се удържи.
— Кажи му, Салех — подканих го.
— Добре де, такова… Значи, имам тука един фотоапарат… — Той сложи скъп
фотоапарат на масата.
— Не разбирам — намръщи се Абдула. — Седнали сме да се освежим, какво общо има