Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
това?
— Той иска да го продаде, Абдула — казах. — Салех, откъде го взе?
— От ония двама кретени с раниците зад мен — каза той. — Кльощавите блондинчета.
Надявах се, че ще го купиш, Лин. Спешно ми трябват пари, разбираш ли.
— Аз не разбирам — каза Абдула.
— Измамил е ония туристи за фотоапарата и иска да го осребри — обясних.
— Вързаха ми се като лапнишарани на приказките — заяви той. — Ебати идиотите!
— Ако още веднъж изругаеш в мое присъствие — каза Абдула, — ще те изхвърля на пътя
под гумите на колите.
Като всеки уличен мошеник при подобни обстоятелства Салех понечи да избяга.
Посегна за фотоапарата, но Абдула вдигна заплашително пръст.
— Не го пипай — каза той и Салех дръпна ръката си. — С какво право нарушаваш покоя
на другите с твоите сделки?
— П-право ли? — заекна Салех.
— Абдула, спокойно — казах. — При мен непрекъснато идва някой като него да ми
продава нещо.
— Това е недопустимо — измърмори той. — Защо търгуваш с хора, които нямат чест и
достойнство?
— Ч-чест? — смънка Салех.
— Виж, Салех, ето как стоят нещата — казах. — Ти гледаш на туристите като на жертви, готови да ги одереш, но ние не гледаме така на тях. Ние се отнасяме към тях като пратеници
на съпричастието.
— Какво?
Абдула светкавично стисна китката му.
— Съжалявам, шефе, не исках…
— Къде си бил най-далеч от Колаба, Салех?
— Веднъж ходих в Агра да видя Тадж Махал — отвърна той. — Далече е.
— С кого ходи там?
— С жена си.
— Само с жена си?
— Не, Линбаба, и с балдъзата, и с моите родители, и с първия ми братовчед, с жена му и
всичките им деца.
— Салех, тия момчета, дето седят там, са по-куражлии от теб. Мятат на гръб своя свят, ходят сами по диви места и спят под закрилата на хора, които познават само от няколко часа.
— Ама те са само скитници с раници бе, човек! Балами за одиране.
— Буда също е бил скитник и е носел със себе си цялото си имущество. Исус е бил
скитник, години наред е странствал далеч от света. Всички ние сме скитници, Салех. Идваме
на света без нищо, влачим известно време някакъв багаж и пак без нищо си отиваме. Когато
убиваш щастието на някой скитник с раница, ти убиваш и моето щастие.
— Лин, минаха почти две години, откакто не си виждал Карла.
— Знам.
— Но… когато става дума за сърце, за любов…
— Знам.
— … тези две години се равняват само на два удара на сърцето.
— Аз…
— Не, моля те! Нека довърша. Лин… ти си… сега си потънал, в теб има повече мрак, отколкото преди две години, когато пристигна в Бомбай. Никога не съм ти го казвал.
Срамувам се да го кажа, но първоначално, когато забелязах, се радвах. Носеше ми утеха.
Радвах се, че ставаш същия като мен.
Той почти шепнеше, от устата му се изливаше трескав поток от срички тъй стремително, че по-скоро звучеше като молитва или заклинание, отколкото като доверително признание.
— За какво говориш, Дидие?
— Аз държа на Карла може би не по-малко от теб, по свой начин. Но раздялата с нея ти
причини това. Любовта ти към нея и че я загуби, те вкараха в тази сянка и наситиха душата
ти с повече мрак, отколкото Бог е възнамерявал.
— Бог ли?
— Тревожа се, Лин. Тревожа се за това какво ще зейне в теб, ако пак я видиш. Някои
мостове трябва да си останат изгорени. Някои реки не бива да се пресичат.
— Всичко е наред.
— Може ли да те придружа? Достойно мога да й съпернича по остроумие, както знае
целият свят.
— Ще се оправя.
— Тогава, щом си решен да я видиш, може би да уредя някаква неприятна злополука за
Ранджит, че да не може да дойде?
— Без злополуки.
— Тогава злополучно забавяне?
— Защо не оставиш събитията да следват естествения си ход, Дидие?
— Точно от това се страхувам, ако пак видиш Карла — въздъхна той.
— Ще се оправя.
— Е… — измърмори и сведе поглед към подарения часовник. Ще го пазя като очите си.
— Наглеждай Абдула с онази хубавица в ъгъла.
— Знам. Ние, коравите типове, хлътваме бързо и здравата. Уви, и с мен цял живот е
така. Помня онзи път, когато…
— И аз, братко — засмях се и се обърнах да си вървя. — И аз.
Отбих се при двамата кльощави туристи, които ядяха за четирима и тъпчеха храна в
устата си с две ръце, и сложих фотоапарата на масата.