Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
— Колко сме щастливи! — казваше често мама. — Добре че татко се разори. Благодарение на това можах да се срещна с твоя баща, който е най-чудесният човек на света. Пък и знаеш ли, скъпи Рири, ако не бях загубила зестрата си, и ти нямаше сега да си тук.
— А къде щях да бъда?
— Далеч, много далеч, но със сигурност не тук.
— О, скъпа мамо, какъв късмет, че дядо обичал висящите градини!
Едва осемгодишен, вече бях голям беляджия. Ходех скришом да плувам в Ардеш. Научих се да плувам съвсем сам. Разбира се, по това време нямахме бански костюми и плувахме голи-голенички. Движехме се на тумби по седем — осем момчета. Трябваше да се крием най-вече от лесничея. Скачахме във водата, като гледахме да се пльоснем по корем. Реката не беше широка — едно-две загребвания, и хоп! — улавях се за — тревите на другия бряг. В компанията винаги имаше един „голям“, който се грижеше за малките като мен. „Големият“ обикновено беше на около дванайсет години и сам поемаше цялата отговорност за нас. Винаги можехме да разчитаме на него, за да ни изтегли обратно на брега. Ако ли пък някой от малките започнеше да се дави насред реката, „спасителят“ скачаше във водата, за да го извади. Колко прекрасни бяха онези слънчеви дни във водите на моята река! Ловяхме пъстърва с голи ръце. После се връщахме у дома едва след като изсъхнем добре на слънцето. Косите ми вече бяха къси — не се налагаше дълго да ги суша. Имахме едни съседи — Дьобанови. Симпатични хора, на които майка ми имаше пълно доверие. Затова, когато се върнех от реката, винаги казвах, че съм бил у тях.
1914 г. Войната избухна и татко замина. Отидохме да го изпратим на гарата. Беше се записал в ротата на алпийските стрелци — щеше да се върне скоро. На раздяла ни каза: „Бъдете добри деца и слушайте майка си. Момичетата трябва да й помагат в домакинството, защото сега тя ще преподава едновременно на своите и на моите ученици. Войната ще свърши бързо — всички казват така.“ Останали на перона, ние дълго се взирахме след влака, от който татко ни махаше за сбогом.
Четирите години война не помрачиха много домашното ни щастие. Живеехме малко по-притеснено. Аз се преместих да спя в голямото легло при мама. Заех мястото на татко, който на фронта се биеше като истински мъж, какъвто никога не съм се съмнявал, че е. Четири години от световната история са твърде незначителен период. Четири години от живота на едно дете са твърде дълго време. Пораснах бързо, играех си на войник, на битки. Връщах се раздърпан и често пъти целият в синини, връщах се като победител или победен, но никога не плачех. Мама превързваше драскотините ми или налагаше насиненото ми око със сурово месо. Сърдеше се по малко, но никога не повишаваше тон. Почти прошепваше упреците си, за да не би сестрите ми да чуят, че ми се кара — това си беше проблем между нас двамата. „Моля те, бъди послушен, скъпи Рири, майка ти е толкова преуморена. Тези класове от по шейсет ученици просто ми изстискват силите. Не виждаш ли, че вече не издържам, това надвишава възможностите ми. Хайде, съкровище, бъди поне ти добър и кротък!“ Всичко свършваше с целувки и обещание за примерно поведение през следващия ден, а понякога и през цялата идна седмица. Винаги спазвах обещанията си.
Голямата ми сестра беше на тринайсет години, а Ивон — на дванайсет. И двете ме обичаха много, макар че понякога ги дърпах за плитките. В деня, когато татко замина, мама хлопна капака на пианото и каза, че ще го отвори, едва когато той се върне.
Открихме, че някой краде от запасите ни с дърва, складирани под един навес зад училището. Мама започна да се страхува от тъмното. Притисках се до нея, прегръщах я с детските си ръце и вярвах, че я закрилям: „Не се страхувай, мамо. Аз съм мъжът в къщата и съм достатъчно голям, за да те защитавам.“ Откачих пушката на татко и я заредих с два куршума за глигани. Една нощ моята фея се събуди, разтърси ме и прошепна, треперейки:
— Чувам крадците. В момента влачат един клон.
— Не се бой, мамо.
Успокоих я и се измъкнах внимателно от леглото, сякаш на двора някой можеше да дочуе стъпките ми в спалнята. Хванах пушката и с безкрайна предпазливост отворих прозореца. Той леко проскърца, аз спрях да дишам и задържах с една ръка кепенците. После подпрях пушката на рамото си побутнах кепенците, които безшумно се отвориха. Имаше пълнолуние и на двора беше светло като ден. Ясно видях, че под навеса няма жива душа. Купчината с дърва не беше пипната: „Спокойно, мамо, няма нищо. Ела да видиш.“ Прегърнати, двамата останахме известно време на прозореца, успокоени, че не са дошли крадци. Мама беше много доволна, че синът й е толкова храбър.