Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
Злобата ми се оказа по-силна от волята ми. Не можех да се преборя с нея. Толкова години бяха минали, откак мама умря, но аз така и не преодолях усещането, че съдбата е проявила огромна несправедливост към мен. На тази възраст е много трудно да разбереш смъртта, да я приемеш. Добре, нека старците умират на воля. Но мама — тази красива, жизнерадостна фея, изпълнена с любов към мен — как можеше ТЯ да умре? Не можех и не исках да го разбера. Ревнувах всички майки на света. От тази ревност произтече и сбиването, което промени завинаги живота ми.
Въпросният тип разигра такова театро, че не можех да го оставя да си легне спокойно вечерта. Беше някакъв претенциозен горделивец на деветнайсет години — един от онези училищни първенци, на които им върви във всичко. Висок, елегантен и много силен. Спомням си, че веднъж, по време на урок по природознание, беше повдигнал съвсем сам дънера на едно изгнило дърво, за да ни помогне да видим къде се крие полската мишка.
В онзи четвъртък преди толкова години той се чувстваше на седмото небе. Разхождаше се с изящната си майка, чиято талия беше тънка като мамината. Тя беше облечена в светла рокля на сини точки — сякаш взета от гардероба на мама. Имаше огромни черни очи и носеше кокетна шапчица с воал. Двамата с Първенеца обикаляха двора цял следобед — нагоре, надолу, по диагонал. Целуваха се често, почти като влюбени. Аз трябваше да съм сега на неговото място. Моята майка трябваше да се опира така нежно на ръката ми, аз трябваше да целувам нежното й лице.
В момента, в който остана сам, му налетях:
— Я го виж ти него! Уж силен по математика, а всъщност готов за цирка! Не бих ти повярвал, ако…
— Какво ти става, Анри?
— Става ми това, че показваш майка си като мечка в цирка. Искаш да ни шашнеш, нали? Е, мен поне не успя да ме шашнеш. Защото в сравнение с моята майка твоята нищо не струва. Прилича на луксозните кокотки, които се мотаят по курортите през лятото.
— Слушай, ще ти шибна един в мутрата, а както знаеш, удрям здраво. Вземи си думите назад. Знаеш, че съм по-силен от теб.
— Знам. Но нека да си изравним силите — да се бием с ножове като на дуел. Отивай да си вземеш ножа, аз ще взема моя. Ако не си лайно и можеш да защитиш честта на майка си, върви. Ще те чакам зад кенефа след пет минути.
— Ще бъда там.
Няколко минути по-късно той вече се гърчеше на земята с моя нож, забит дълбоко над сърцето му.
Извикаха татко. Татко беше висок около метър и осемдесет, малко пълен. Син на учител и селянка. Имаше кръгло добродушно лице, светлокестеняви очи със златисти отблясъци и любопитен, почти детински поглед, в който сякаш се отразяваха всички въпроси на учениците му към света. Благодарение на тях очите му бяха запазили отпечатъка на онази естествена наивност, която само детето притежава. За него смъртта на мама беше ужасна загуба. Раната, която тя му беше причинила, така и не заздравя с времето, а болката продължаваше да го разкъсва като в първия ден. Единствената му любов — Лулу, както той я наричаше, вече я нямаше на този свят, но той дишаше, живееше със спомена за нея по двайсет и четири часа в денонощието. Въпреки всичко челото му си остана гладко и спокойно. Мъката и грижите не издълбаха бръчки по него. Нищо не издаваше колко невероятно трудно му е да продължава да живее, да се грижи за своите деца, както и за децата на другите. Той просто беше престанал да се смее, да пее, да тананика. Бръчките се криеха дълбоко в сърцето му. Но татко си налагаше да се държи както преди. Знаех, че пак както преди се лишаваше от почивните си дни, ако някой негов ученик имаше нужда от повече внимание. И децата му се отплащаха, както можеха.
Бях едва седемнайсетгодишен, когато двамата излязохме от кабинета на следователя, който се занимаваше с моя случай. Готвеха се да ме пратят на подсъдимата скамейка. Посъветваха татко да ме запише като доброволец във военноморския флот и така да ме спаси от затвора. Отидохме в жандармерията на Обена и там подписах договор за три години.
Всъщност татко така и не ми се скара истински за стореното:
— Доколкото разбирам, Анри (той винаги ме наричаше Анри, когато искаше да се покаже строг), ти си предложил да се биете с ножове, защото противникът ти е бил по-силен от теб.
— Да, татко.
— Постъпил си зле. Само скитниците се бият така. А ти, скъпи мой, не си скитник.
— Не.