Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
Колкото и щастливо да живее едно хлапе на десет години, ако няма баща в къщата, то често започва да прекалява с лудориите. Никак не исках да наскърбявам прекрасната си майка, която обожавах, но все се надявах, че тя няма да научи за поредната беля. Веднъж вързахме опашката на някаква нещастна котка за звънеца пред входната врата на една къща, друг път хвърлихме от моста на Ардеш велосипеда на лесничея, който беше тръгнал да лови бракониери по реката. И други такива… Стреляхме с прашки по птичките, а два пъти дори ходихме с татковата пушка да ловим заек — приятелят ми Рике Дьобан твърдеше, че го е видял да подскача сред нивите. Да изнесем и да внесем обратно татковата пушка, без мама да ни види, беше истинско приключение.
1917 г. Татко беше ранен в главата от избухнал близо до него шрапнел, но животът му бе вън от опасност. Новината пристигна по линията на Червения кръст и ни подейства като гръм от ясно небе. Не сме се вайкали, почти не плакахме. Двайсет и четири часа по-късно все още никой от съседите не беше научил — мама продължаваше да води уроците както преди. Гледах я и й се възхищавах. Обикновено сядах на първия чин, но този път бях седнал назад, за да се намеся, ако някой започне да прави бели. В три и половина следобяд силите на мама, изглежда, привършиха. Чувствах го, защото по програма трябваше да имаме естествени науки. Вместо това тя написа на дъската някакво уравнение и каза: „Имам нужда да изляза за няколко минути. Решете задачата в тетрадките си по аритметика.“
Измъкнах се след нея — беше се облегнала на акацията пред входната врата. Скъпата ми майка плачеше, не бе могла да издържи. Сестрите ми ги нямаше — те учеха в гимназията в Обена и се връщаха чак в шест. Притиснах се към нея, но не заплаках. Опитах се да я успокоя и когато тя ми каза през сълзи „Баща ти е ранен“, сякаш не го знаех, с детската си логика намерих най-правилния отговор: „Още по-добре, мамо. Значи за него войната е свършила и вече можем да бъдем сигурни, че ще се върне жив.“ Изведнъж мама осъзна колко съм прав.
— Виж ти, това е точно така! Прав си, скъпи, татко ще се върне жив!
Тя ме разцелува и, хванати ръка за ръка, двамата се върнахме в клас.
Испанският бряг се откроява все по-ясно, вече мога да различа бели петънца — това са къщите. Започвам да различавам детайлите така, като започвам ясно да си спомням за лятото на 1917 г., прекарано в Сен Шамас, където татко беше настанен за лечение. Раните му не бяха от най-тежките, но няколко мънички парченца от шрапнела, които не можеха да се извадят с операция, му причиняваха доста неприятности. Както и да е, нямаше вече да ходи на фронта. Ранените бяха толкова много, че едва се намираха легла. Случи се обаче едно чудо — местната учителка реши да отстъпи на татко апартамента си по време на ваканцията. Щях да прекарам цели два месеца с татко! Жилището й, както и нашето, се намираше в сградата на училището. Беше снабдено с всичко необходимо — имаше дори една норвежка тенджера. Събрахме се цялото семейство — весели, здрави, щастливи. Мама сияеше — успяхме да се измъкнем живи от тази проклета война, но тя продължаваше да вършее своите жертви.
— Не бива да сте егоисти, скъпи деца. Не бива да мислите само за нашето си семейство или за игрите си. Не бива да прекарвате времето си само в тичане и веселби, трябва да отделяте време и за другите.
И така, ние започнахме да придружаваме мама, която всяка сутрин ходеше в болницата, за да помага на медицинските сестри да се грижат за ранените. Всеки от нас вършеше по нещо полезно: разхождахме инвалиди в колички, водехме слепите, пишехме писма вместо ранените, изслушвахме онези, които не можеха да се надигнат от леглата си и които копнееха да говорят с някого за семействата и най-вече за децата си.
И точно когато се връщахме с влак от Сен Шамас, някъде около Вогюе на мама й стана толкова лошо, че отидохме право у леля Антоанет, сестрата на баща ми, която живееше наблизо. Отдалечиха ни от постелята на мама, защото докторът заяви, че се е разболяла от някаква неизвестна, силно заразна болест. Вероятно се бе заразила, превързвайки индокитайци в болницата. Двете ми сестри постъпиха в интерната на девическата гимназия в Обена, а аз — в интерната на мъжката гимназия.