Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Знам, че разказът ми ще накара доста хора да се подсмихнат иронично, но искам да разберете едно — тези редове ги пише не шейсет и пет годишният човек, какъвто съм аз сега, а детето Рири от Пон д’Юсел. Споменът за детството се е отпечатал в душата ми толкова ярко, че дори сега употребявам думите, с които съм говорил тогава. Думите от времето, когато майка ми беше „фея“, баща ми — „татенце“, сестрите ми „какички“, а аз за тях — „малкото братче“.

Детството… Една градина, в която растеше френско грозде, сестрите ми — които още не бяха се превърнали в девойки, натежалите от плод дръвчета, които не биваше да обираме, преди тате да е разрешил. (Крушата под прозорците обаче винаги ме мамеше твърде много. Редовно се измъквах през задния прозорец на първия етаж и се наяждах до насита с недозрели плодове. После страдах от колики.)

Бях вече на осем години, но продължавах да заспивам на коленете на татко или в прегръдките на мама. Не усещах кога са ме съблекли, нито кога нежните ръце на майка ми са ми нахлузили пижамата. Понякога усещах в просъница как се надвесва над леглото ми и я прегръщах силно. Тя оставаше, притисната до мен, дълго, много дълго, докато заспя отново, и после тихо се отдалечаваше. Бях най-разглезеното от трите деца. Така си беше редно — единствено момче, наследникът на фамилното име. Какичките бяха доста по-големи от мен. Най-голямата на единайсет, а по-малката — на десет години. Аз бях бъдещият крал, а те — само принцеси. Нали, мамо?

Колко красива беше мама — тънка, изящна, винаги елегантно облечена! Нима е необходимо да я описвам? Тя беше най-красивата на света, най-нежната, най-изисканата. Трябваше да я види човек как свири на пиано. Понякога се промъквах зад гърба й и затварях очите й с ръце. Беше чудесно да имаш майка, която може да свири, без да гледа нотите или дори клавишите. При това мама не беше родена за учителка. Тя не беше ходила на обикновено училище, защото беше имала много богат баща. Двете със сестра й Леонтин бяха посещавали най-скъпите и елитни училища в Авиньон като всички останали дъщери на богати буржоазни семейства. Дядо ми Тиери обаче обичал твърде много светския живот. Возел се на скъпи каляски, теглени от прекрасни коне, ходел по бляскави приеми. И хубавата ми майчица, която с голямата си зестра трябвало да се омъжи за някой от собствената си среда и да живее, без да работи до края на дните си, в един момент била принудена да започне да си изкарва хляба като учителка. Дядо беше толкова мил, но имаше прекалено широки пръсти и меко сърце. Беше срещал твърде много хубавици, жадни за подаръци по време на разгулните си разходки из околностите на Авиньон, и накрая беше стопил зестрата на мама.