Ва банк (Втора част на Пеперудата)

Изглежда здравето на мама беше започнало да се подобрява. Въпреки всичко на мен ми беше много мъчно и затова отказвах да се забавлявам с другите момчета. Понякога сестричките ми идваха да ме видят и пак се връщаха в своя си интернат. Една неделя излязох да ги поизпратя извън сградата на общежитието. На връщане се спрях пред един явор и започнах да мятам по него ножа си. Почти всеки път успявах да го забия в кората на дръвчето. Обикновено прекарвах свободното си време тук на пътя, почти до стената на училището. Улицата водеше към гарата, която бе едва на петстотин метра.

Чух свирката на влака — не разбрах дали пристига или тръгва. Не чаках никого, затова не гледах към улицата, по която минаваха слезлите от влака пътници. Вместо това като автомат хвърлях ножа си по дървото. Беше към пет часа следобед. Слънцето беше слязло ниско и ми пречеше да се прицелвам добре. Преместих се, за да не ми блести в очите, и тогава внезапно видях как смъртта пристъпва бавно към мен.

Вестоносците на смъртта вървяха с наведени глави, с лица, прикрити от черните воали, стигащи чак до земята. Познах ги веднага въпреки целия този погребален маскарад — леля Онтин, леля Антоанет, майката на баща ми и зад тях мъжете, които като че ли се опитваха да се скрият. Баща ми — буквално пречупен на две, и двамата ми дядовци, облечени в черно.

Не тръгнах към тях, всъщност не направих нито едно движение — и как бих могъл? Кръвта се беше отдръпнала от сърцето ми, то сякаш въобще престана да бие, и колкото и да исках да заплача, в очите ми не се появи нито една сълза. Групата спря на повече от десет метра от мен. Не смееха да се приближат. Нещо повече, като че ли се срамуваха, биха предпочели те самите да са мъртви, но не и да се изправят пред мен и да ми кажат това, което вече знаех. Мрачното им облекло говореше вместо тях: „Майка ти е мъртва, мама умря съвсем сама, съвсем самотна.“ Кой е бил до нея в последния й миг? Никой, тъй като аз — най-голямата любов в живота й — не съм бил там. Мъртва и погребана, без да успея да я зърна, без да може да ме целуне за последен път. Тогава татко тръгна напред като войник, който изскача пръв от окопа при атака. Почти успя да се изправи. Лицето му излъчваше само отчаяние и мъка, не беше в състояние да сдържи сълзите си. Аз стоях все така неподвижен, а и той не протегна ръце, за да ме прегърне. Знаеше много добре, че нямам сили да направя дори крачка. Най-накрая стигна до мен, обгърна ме безмълвно с ръце. Едва тогава избухнах в ридания и през сълзи го чух да казва: „Умря, произнасяйки твоето име.“ И припаднах.