Ва банк (Втора част на Пеперудата)
- Автор: Шаррьер Анри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Джамбазова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Ва банк (Втора част на Пеперудата)». Краткое содержание книги:
Положението беше от ясно по-ясно: отиваме във Венецуелска Гвиана, където е прочутият бум с желязото и където един архитект — генерал Равар, се опитва да докаже, че въпреки невероятното си диво могъщество девствените гори и огромни реки могат да бъдат опитомени. Ако не ни хареса, се връщаме и се настаняваме в Каракас.
И така, отново натоварени в десотото, двамата с Рита плюс целият ни багаж поехме към столицата на Венецуелска Гвиана Сиюдад Боливар, разположена на брега на Ориноко. След цели осем години аз преоткрих този очарователен провинциален град и неговите внимателни, гостоприемни жители.
Прекарахме първата нощ в едно хотелче и на сутринта отидохме да пием кафе на терасата. Едва се бяхме настанили, когато пред нас се изпречи висок, кльощав и изгорял от слънцето човек. Беше около петдесетгодишен, носеше малка сламена шапка и мигаше с малките си очички толкова усърдно, че те почти изчезваха в бръчките около клепачите му.
— Да пукна, ако ти не си онзи французин, дето му викат Папийон! — обърна се той към мен.
— Е, приятелю, не може да се каже, че си особено дискретен. Ами ако дамата с мен не беше в течение?
— Прости ми. Толкова се шашнах, че те виждам, та не забелязах какви глупости дрънкам.
— Добре де, все едно нищо не се е случило. Седни до нас.
Оказа се, че това е стар мой приятел — Марсел Б. Разприказвахме се. Той беше доста изненадан, задето изглеждам толкова добре — явно веднага схвана, че съм успял да постигна нещо в живота. Обясних му, че съм имал късмет. Горкият, нямаше нужда да ми казва, че живее в нищета — дрехите му говореха вместо него. Поканих го на обяд. След няколко чаши чилийско вино езикът му съвсем се развърза:
— Е, да, госпожо, няма да повярвате, като ме гледате такъв, но на младини бях храбър и хубав. След първото си бягство от каторгата успях да стигна чак до Канада и знаете ли къде постъпих на работа? В конната полиция, ни повече, ни по-малко! Можех да си остана там цял живот, но веднъж се напих и се сджавках с един тип. И той, моля ви, да вземе да падне върху ножа ми! Честна дума, госпожо Папийон, падна сам върху ножа ми. Не ми ли вярвате? Е, тъй като знаех, че и канадската полиция няма да ми повярва, избягах. Минах през Съединените щати и накрая стигнах до Париж. Там някакъв доносник ме предал, и хоп! — отново ме пратиха в каторгата. Тогава се срещнахме с мъжа ви. Бяхме добри приятели.
— А с какво се занимаваш сега, Марсел?
— Имам зеленчукова градина в Моричалес.
— Върви ли ти бизнесът?
— Не особено. Понякога по няколко пласта облаци се натрупват и не оставят слънцето да огрее както си му е редът. Знаеш, че слънцето е там горе, но не го виждаш. Само пуска едни такива странни лъчи, които за няколко часа ти убиват доматите.
— Стига бе! И защо се получава така?
— Тайна на природата, приятелю! Не знам причината, но познавам резултата.
— Много ли бивши каторжници има тук?
— Двайсетина.
— Доволни ли сте?
— Кажи-речи.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Честно, Папи, ако не ме беше попитал, нямаше да си поискам сам. Но виждам, че положението ти е доста добро и затова с позволението на госпожата ще те помоля за нещо.
„Само да не е много скъпо!“ — ми мина за секунда през ума.
— От какво се нуждаеш? Кажи, Марсел.
— От един панталон, чифт обувки, риза и вратовръзка.
— Давай, качвай се в колата!
— Ама тя твоя ли е? Ей, гълъбче, наистина ти е провървяло!
— Да, провървя ми!
— Кога ще тръгваш?
— Довечера.
— Жалко, иначе можеше да закараш младоженците до църквата.
— Какви младоженци?
— Ей, вярно, бе. Забравих да ти кажа, че искам нови дрехи заради сватбата на един бивш каторжник.
— Познавам ли го?
— Не знам. Вика се Матюрет.
— Какво каза? Матюрет?
— Ами да, какво странно има в това? Да не ти е неприятел?
— Напротив, много добър приятел ми е.
Не можех да се съвзема. Матюрет! Малкото педерастче, което не само ни помогна да избягаме от болницата в Сен Лоран дьо Марони, но и пропътува с нас две хиляди морски мили в люшканата от океана черупка.
Вече не можеше и дума да става да заминем същия ден. Отидохме на сватбата на Матюрет с едно нежно дребно момиче с цвят на кафе с мляко. Най-малкото, което можахме да направим за тях, бе да платим цялото ядене и пиене и да накупим дрешки за трите деца, които младоженците бяха успели да изфабрикуват, преди да застанат пред олтара. Това беше един от малкото случаи, когато съжалих, задето не съм кръстен — не можах да му стана кум.