Сянката [bg]

Стюардът забеляза, че гледам, и се зададе към мен по пътеката.

— Да ви предложа ли нещо, сър?

— Благодаря. Да. Ще пия същото като мистър Ланг.

Оказа се, че греша — беше бренди.

Когато затвориха вратата, на борда бяхме дванайсет души: тричленен екипаж (пилот, втори пилот и стюард) и деветима пътници — две секретарки, четирима охранители, Амелия, Ланг и аз. Седях с гръб към кабината, за да наблюдавам клиента си. Амелия беше точно срещу него и когато двигателите изреваха, едва се удържах да не хукна да отворя вратата. Полетът ми се струваше обречен от самото начало. Самолетът потръпна, после сградата на терминала бавно започна да се отдалечава. Виждах как Амелия настоятелно размахва ръка, сякаш обясняваше нещо, но Ланг продължаваше безучастно да гледа навън към летището.

Някой докосна ръката ми.

— Знаете ли колко струва тая машина?

Беше агентът, с когото пътувахме от „Уолдорф-Астория“ до „Ла Гуардия“. Седеше от другата страна на пътеката.

— Не, не знам.

— Колко предполагате?

— Наистина нямам представа.

— Хайде, опитайте.

Свих рамене.

— Десет милиона долара?

— Четирийсет милиона долара — заяви победоносно той, сякаш знаенето на цената го правеше един от собствениците. — „Халингтън“ притежава пет.

— Да се чуди човек за какво са им.

— Когато не им трябват, ги дават под наем.

— О, да — казах аз. — Чувал съм.

Ревът на двигателите се засили и самолетът се понесе по пистата. Представих си как заподозрените терористи с белезници и качулки, привързани за луксозните кожени кресла, излитат от някоя прашна военна писта близо до афганистанската граница и пътуват към боровите гори на Източна Полша. Самолетът сякаш подскочи във въздуха и аз видях над ръба на чашата как светлините на Манхатън изпълват целия прозорец, плъзват се настрани и накрая примигват и гаснат, докато се издигаме през ниската облачност. Стори ми се, че безкрайно дълго пъплим слепешком нагоре в крехката си метална черупка, но накрая воалът падна и изплувахме в ясната нощ. Облаците бяха масивни и плътни като планинска верига, а луната надничаше иззад върховете, озарявайки долини, ледници и клисури.

По някое време Амелия стана и тръгна към мен. Бедрата й неволно се люшкаха изкусително в такт с поклащането на салона.

— Добре — каза тя, — готов е да си поговорите. Но не го претоварвай, става ли? Последните два дни бяха ужасни за него.

Да, и за мен, помислих си аз.

— Разбрано.

Взех чантата и се промъкнах покрай Амелия. Тя ме хвана за ръката.

— Не разполагаш с много време. Полетът е съвсем кратък. Всеки момент ще започнем да слизаме.