Сянката [bg]

— Слушайте — казах аз, — не смятам, че е добра идея точно сега да отивам при Ланг. Ако приемем, че онзи беше Емет, Ланг със сигурност е предупреден какво върша. Ще знае, че съм пътувал до Бостън да покажа фотографиите на Емет.

— Е? И какво смятате, че ще направи? — попита Райкарт. — Ще ви удави във ваната си в „Уолдорф-Астория“?

— Да, бе — подметна Франк. Раменете му весело трепнаха. — Само това оставаше.

Призляваше ми и въпреки мразовитата нощ свалих страничното стъкло. Вятърът долиташе на пориви откъм реката, носейки заедно със студа противния промишлен мирис на авиационно гориво. Когато си мисля за него, все още го усещам в гърлото си и за мен това винаги ще е вкусът на страха.

— Не трябва ли да измислим някаква версия? — попитах аз. — Какво да кажа на Ланг?

— Не сте направили нищо лошо — каза Райкарт. — Просто продължавате работата на предшественика си. Опитвате се да проучите студентските му години. Не се дръжте като виновен. Ланг не може да знае със сигурност, че действате против него.

— Не той ми е грижата.

Замълчахме. След няколко минути пред нас изплува нощният хоризонт на Манхатън и очите ми автоматично потърсиха процепа в бляскавата фасада. Странно е как една липса може да се превърне в забележителност. Като черна дупка, помислих си аз, разкъсване на космоса. Можеше да засмуче всичко — градове, държави, закони; и със сигурност можеше да погълне мен. Дори и Райкарт изглеждаше потиснат от гледката.

— Затворете прозореца, ако обичате. Ще ме простудите.

Подчиних се. Франк бе включил тихичко радиото. Свиреха джаз.

— Ами колата? — сепнах се аз. — Още е на летище „Логан“.

— Можете да я приберете утре.

По радиото пуснаха някакъв блус. Помолих Франк да го изключи. Той не ми обърна внимание.

— Знам, Ланг смята, че е на лична основа — каза Райкарт, — но не е така. Добре де, има и такъв елемент, признавам. Кой обича да го унижават? Но ако продължаваме да разрешаваме изтезания, ако оценяваме победата просто по бройката вражески черепи, които сме донесли да украсим пещерите си, какво ще стане тогава с нас?

— Ще ви кажа какво ще стане — отвърнах яростно аз. — Ще пишем мемоари за десет милиона долара и ще живеем щастливо до края на дните си. — Отново откривах, че от страха се разгневявам. — Знаете, че е безсмислено, нали? В крайна сметка той просто ще се пенсионира тук като служител на ЦРУ и ще ви каже да вървите на майната си с тъпите си военни престъпления.

— Може би. Но в древността са смятали изгнанието за по-страшно наказание от смъртта, а Ланг ще бъде изгнаник, и то какъв. Няма да може да стъпи никъде по света, дори и в шепата скапани държавици, които не признават Международния наказателен съд, защото винаги има риск самолетът да кацне някъде аварийно или за зареждане. А ние ще чакаме. И тогава ще го хванем.