Сянката [bg]

В този момент най-сетне постъпих умно.

Докато Ланг седеше, съзерцавайки собствената си гибел, и докато Амелия се задаваше забързано по пътеката да разбере какво съм му казал, аз проявих присъствие на духа да извадя касетата от диктофона и да я пъхна в джоба си. На нейно място заредих резервна. Ланг беше прекалено зашеметен, за да обърне внимание, а Амелия не забелязваше нищо друго, освен него.

— Добре — твърдо отсече тя, — за днес стига толкова. — Взе празната чаша от омекналите му пръсти и я подаде на стюарда. — Трябва да се прибираш, Адам. Рут те чака на изхода.

Посегна и разкопча колана, после свали сакото му от облегалката. Вдигна го с две ръце и леко го разтърси като матадор на арената, но гласът й прозвуча нежно:

— Адам?

Той покорно се изправи като в транс и отправи невиждащ поглед към пилотската кабина, докато тя наместваше ръцете му в ръкавите. Амелия погледна през рамо към мен и изрече беззвучно, свирепо и съвсем ясно, с обичайното си безупречно произношение: „Какви ги вършиш, по дяволите?“

Уместен въпрос. Какви ги вършех, по дяволите? Вратата в предната част на самолета се отвори и трима от охранителите тръгнаха да слизат. В салона нахлу студен въздух. Четвъртият агент от тайните служби тръгна към изхода, следван от Ланг. Пилотът бе излязъл от кабината да се сбогува и аз видях как Ланг с усилие изпъна плещи и пристъпи към него с протегната ръка.

— Беше великолепно както винаги — каза разсеяно той. — Любимата ми авиолиния. — Стисна ръката на пилота, после се приведе край него да поздрави втория пилот и чакащия стюард. — Благодаря. Много ви благодаря.

Завъртя се към нас със застинала професионална усмивка, но тя бързо посърна; изглеждаше съсипан. Охранителят вече бе слязъл до средата на стълбичката. Само аз, Амелия и двете секретарки чакахме да го последваме навън. Зад осветената стъклена стена на терминала смътно различих силуета на Рут. Беше твърде далеч, за да разбера какво е изражението й.

— Би ли останала тук още минутка? — обърна се Ланг към Амелия. После добави към мен: — Ти също. Искам да поговоря насаме с жена си.

— Наред ли е всичко, Адам? — попита Амелия. Беше с него твърде отдавна и навярно го обичаше твърде много, за да не усети, че нещо ужасно се е объркало.

— Няма страшно — каза Ланг. Леко я докосна по лакътя, после се поклони на всички ни, включително на мен и екипажа. — Благодаря, дами и господа, и лека нощ.

Мина с приведена глава през вратата, спря на най-горното стъпало и се озърна, приглаждайки косата си. Ние с Амелия го гледахме от салона. Беше съвсем същият както при първата ни среща — по навик търсеше публика, с която да осъществи контакт, макар че ветровитата, ярко осветена писта бе съвсем пуста, ако не се брояха чакащите охранители и един техник с гащеризон, останал да работи до късно и несъмнено бързащ да се прибере у дома.