Сянката [bg]

Телефонът продължаваше да вибрира в протегнатата ми длан.

— Вървете по дяволите — казах аз. — Не приемам заповеди от вас.

Натиснах зеления бутон и изрекох:

— Здравей, Амелия.

— Добър вечер — отвърна тя с безупречен глас, чист като одежда на монахиня. — Адам иска да те чуе.

Беззвучно изрекох към Райкарт „Адам Ланг“ и му махнах с ръка да мълчи. След миг в ухото ми се раздаде познатият сърдечен глас:

— Току-що разговарях с Рут. Каза, че си в Ню Йорк.

— Точно така.

— Аз също. Къде си?

— Нямам представа точно къде, Адам. — Направих към Райкарт безпомощен жест. — Още не съм се настанил никъде.

— Ние сме в „Уолдорф-Астория“ — каза Ланг. — Защо не дойдеш при нас?

— Един момент, Адам.

Натиснах бутона за изключване на звука.

— Скапан идиот — изруга ме Райкарт.

— Той иска да се срещнем в „Уолдорф-Астория“.

Райкарт си пое дълбоко дъх и се замисли над ситуацията.

— Трябва да идете — каза накрая.

— Ами ако е капан?

— Има такъв риск, но би изглеждало странно, ако не отидете. Той ще заподозре нещо. Съгласете се бързо и затворете.

Отново натиснах бутона.

— Здрасти, Адам. — Мъчех се да прогоня напрежението от гласа си. — Чудесно. Идвам веднага.

Райкарт прокара пръст през гърлото си.

— Всъщност какво те води в Ню Йорк? — попита Ланг. — Мислех, че с толкова работа няма да мръднеш от къщата.

— Исках да се видя с Джон Мадокс.

— Ясно. Как е той?

— Добре. Слушай, трябва да затварям.

Райкарт движеше пръста пред гърлото си все по-настоятелно.

— Тия два дни минаха чудесно — продължаваше Ланг, сякаш не ме беше чул. — Американците са фантастични. Знаеш ли, едва когато изпаднеш в беда, откриваш кои са истинските ти приятели.

Дали си въобразявах, или наистина натърти на последните думи?

— Чудесно. Идвам колкото се може по-бързо, Адам.

Затворих. Ръката ми трепереше.

— Браво — каза Райкарт. Стана и взе палтото си от леглото. — Имаме около десет минути, за да се измъкнем оттук. Събирайте си багажа.

Механично се заех със снимките. Прибрах ги в куфара и го закопчах, а Райкарт мина в тоалетната и го чух да пикае.

— Как ви се стори той? — подвикна Райкарт.

— Весел.

Той пусна водата и излезе, закопчавайки панталона си.

— Е, ще трябва да му развалим настроението, нали?

На слизане към фоайето асансьорът беше претъпкан с привърженици на Църквата на последния ден или някакви други досадници. Спираше на всеки етаж. Райкарт ставаше все по-нервен.

— Не бива да ни виждат заедно — прошепна той, докато излизахме на партера. — Движете се по-бавно. Ще ви чакаме на паркинга.

Ускори крачка и ме изпревари. Франк вече беше на крак — вероятно подслушваше и знаеше намеренията ни — и двамата се отдалечиха, без да разменят нито дума: чистичкият изискан Райкарт и неговият мълчалив мургав наемник. Ама че двойка, помислих си аз. Клекнах и се престорих, че си завързвам обувката, после бавно прекосих фоайето с приведена глава, като заобикалях отдалеч групите бъбрещи гости. Сега в цялата ситуация имаше нещо тъй нелепо, че когато стигнах до навалицата пред вратата, неволно се усмихнах. Всичко бе като в евтин фарс, всяка нова сцена все по-невероятна от предишната, ала ако се вгледаш — произтичаща логично от нея. Да, просто фарс! Чаках ред да изляза и точно тогава видях Емет, или поне ми се стори, че го видях, и изведнъж престанах да се усмихвам.