Сянката [bg]

Нищо чудно, че е избрала точно мен да довърша книгата. Имала е много за криене и е била уверена, че авторът на мъглявите мемоари на Кристи Костело е последният човек на света, който би стигнал до истината.

Иска ми се да пиша още, но поглеждам часовника и се боя, че трябва да свършвам, поне засега. Вече усещам как непознати хора проявяват твърде голям интерес към мен. Планът ми е да опаковам екземпляр от този ръкопис и да го дам на Кейт. След около час, докато всички още спят, ще го пусна в пощенската й кутия заедно с писмо, в което я моля да не отваря пакета, а само да го пази. Ако до месец няма вести от мен или ако чуе, че нещо ме е сполетяло, да прочете ръкописа и да реши как да постъпи. Ще си помисли, че разигравам мелодрами, и донякъде наистина е така. Но й вярвам. Тя ще го направи. Ако някой има необходимото упорство и ловна стръв, за да вкара тази книга в печатницата, това е Кейт.

Чудя се къде да отида. Още не съм решил. Със сигурност знам какво бих искал. Може и да ви изненадам. Бих искал да се върна на Мартас Винярд. Сега там е лято и изпитвам странното желание да видя онези жалки дъбове покрити с листа, да погледам как яхтите се задават с издути платна през Нантъкетския пролив откъм Едгартаун. Бих искал да се върна на онзи плаж в Ламбъртс Коув, да усетя горещия пясък под босите си нозе, да гледам как безгрижни семейства играят във водата и да полегна под топлото слънце на Нова Англия.

И тук се изправям пред необичайна дилема, както навярно разбирате, щом сте стигнали до този последен абзац. Трябва ли да съм доволен, че четете това, или не? Доволен, разбира се, че най-сетне говоря със собствения си глас. И очевидно недоволен, защото това най-вероятно означава, че съм мъртъв. Но пък както казваше някога майка ми, на този свят просто не можеш да имаш всичко.