![Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/7/nashite-predci-bg-download.jpg)
Нашите предци [bg]
- Автор: Кальвино Итало
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Colibri
- ISBN: 978-619-150-161-8
- Переводчик: Светозар Златаров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:
Предвид нелепите фантазии от този род аз обикновено внимавах да не разкривам, че дивакът е мой брат. Но го огласих гръмко, когато в Париж бях поканен на прием в чест на Волтер. Старият философ седеше на едно кресло, ухажван от цял рояк дами, безгрижен като младенец и бодлив като таралеж. Когато разбра, че идвам от Омброза, се обърна към мен:
— C’est chez vous, mon cher Chevalier, qu’il y a ce fameux philosophe qui vit sur les arbres comme un singe?[77].
Поласкан, не можех да не отговоря:
— C’est mon frère, Monsieur, le Baron de Rondeau.[78]
Волтер беше много изненадан — може би защото братът на този феномен му се видя съвсем нормален човек, и започна да ме разпитва:
— Mais c’est pour approcher du ciel, que votre frère reste là-haut?[79]
— Моят брат твърди — заявих аз, — че който иска да вижда добре земята, трябва да стои на необходимото разстояние. — И Волтер оцени високо този отговор.
— Jadis, c’était seulement la Nature qui créait des phénomènes vivants — заключи, — maintenant c’est la Raison.[80] — И старият мъдрец се върна към оживения разговор с очарователните ревностни теистки.
Скоро трябваше да прекъсна пътешествието и да се прибера в Омброза, призован от телеграма. Астмата на нашата майка се бе внезапно изострила. Тя, бедната, не напускала вече леглото.
Когато влязох през портата и вдигнах очи към вилата, бях сигурен, че ще го видя там. Козимо бе възседнал високия клон на черницата близо до перваза на майчиния ни прозорец.
— Козимо — извиках го аз, ала с приглушен глас.
Направи ми знак, с който ми каза всичко едновременно: че мама се е посъвзела, но че нейното състояние е тежко, че може да се кача при мама, но да сторя това тихо.
Стаята беше в полумрак. Облегната на купчина възглавници, полуседнала, мама изглеждаше по-едра от преди. Наоколо се суетяха жени от къщата. Батиста още не бе пристигнала, защото графът, нейният съпруг, който трябвало да я придружи, бил зает с гроздобера. Сред сумрака вътре се открояваше отвореният прозорец, който обрамчваше неподвижния Козимо на клона.
Наведох се да целуна ръка на нашата майка. Тя веднага ме позна и положи длан на главата ми.
— О, значи пристигна, Биаджо…
Когато астмата не стягаше твърде силно гърдите й, говореше със слабичък гласец, но изговаряше всичко правилно и беше в пълно съзнание. Онова, което ме порази обаче, бе начинът й да се обръща по еднакъв начин към мен и към Козимо, като че и той беше край леглото й. А Козимо от дървото й отговаряше.
— Отдавна ли взех лекарството, Козимо?
— Не, само преди няколко минути, мамо. Трябва да почакате, за да го вземете пак. Сега няма да ви помогне.
По едно време тя каза:
— Козимо, дай ми резенче портокал. — И аз се удивих.
Но още повече се удивих, когато видях как Козимо насочва към прозореца нещо като лодкарска кука, подхваща с нея резенче портокал от една масичка в стаята и го подава на майка ни.
Забелязах, че за всички дребни услуги тя предпочита да се обръща към него.
— Козимо, подай ми шала.
С помощта на куката той порови сред нахвърляните върху креслото дрехи, повдигна шала и й го поднесе.
— Ето, мамо.
— Благодаря, синко!
Говореше му, сякаш беше на стъпка разстояние. Забелязах, че не му иска никога услуги, които не може да извърши от дървото. В такива случаи се обръщаше към мен или към жените.
Нощем мама не заспиваше. Козимо оставаше да бди на дървото с фенерче, закачено на клона, за да може тя да го вижда и в тъмното. Сутрин астмата я мъчеше най-силно. Единственото облекчение бяха опитите да я разсеем. Козимо свиреше на цафара, наподобяваше песента на птиците, хващаше пеперуди и ги пускаше да летят из стаята или вееше гирлянди от цветовете на глициниите.
Бе слънчев ден. На дървото Козимо, с гаванка в ръка, започна да прави сапунени мехури, като ги духаше в стаята през прозореца към леглото на болната. Мама погледа как летящите с цветовете на дъгата сияния изпълват стаята и каза:
— О, какви игри! — Както някога, когато бяхме деца и винаги намираше развлеченията ни за несериозни и детински.
Но сега за първи път изпитваше удоволствие от нашата игра. Сапунените мехури долитаха над лицето й, тя ги пукаше с дъха си и се усмихваше. Едно цветно балонче достигна до устните й и замръзна невредимо. Наведохме се над нея. Козимо изпусна гаванката. Мама беше мъртва.
77
C’est chez vous, mon cher Chevalier, qu’il y a ce fameux philosophe qui vit sur les arbres comme un singe? (Фр.) — При вас ли е, скъпи мой кавалере, онзи прословут философ, който подобно маймуна живее по дърветата? — Б. пр.
78
C’est mon frère, Monsieur, le Baron de Rondeau. (Фр.) — Това е брат ми, господине, барон Дьо Рондо. — Б. пр.
79
Mais c’est pour approcher du ciel, que votre frère reste là-haut? (Фр.) — Но вашият брат стои там горе, за да бъде по-близо до небето ли? — Б. пр.
80
Jadis, c’était seulement la Nature qui créait des phénomènes vivants, maintenant c’est la Raison. (Фр.) — Едно време само Природата създаваше живи уникуми, сега ги създава Разумът. — Б. пр.