Хари Потър и затворникът от Азкабан

Хари не смееше да погледне към Снейп, докато напускаха кабинета му. Той, Рон и Лупин вървяха, без да продумат, чак до входната зала. Там Хари се обърна към Лупин.

— Професоре, аз…

— Не желая да слушам обяснения — кратко му каза Лупин. Той се огледа в пустото помещение и сниши глас. — Известно ми е, че тази карта е конфискувана от господин Филч преди много години. Да, знам, че е карта — беше отговорът му на изумените погледи на Рон и Хари. — Не искам да ми казвате как сте се сдобили с нея. Удивен съм обаче, че не сте я предали. Особено след онова, което се случи, когато Невил бе попилял паролите за влизане. Но не мога да ти я върна, Хари.

Хари очакваше да стане така, но не възрази, защото имаше много въпроси.

— Защо Снейп каза, че съм я получил от създателите й?

— Защото… — поколеба се Лупин, — защото тези картографи може би искат да те примамят вън от училището. — Сигурно мислят, че е много забавно.

— Вие познавате ли ги? — Хари беше поразен.

— Срещали сме се — бе краткият отговор на Лупин. Той погледна Хари по-сериозно от когато и да е било. — Не очаквай от мен пак да те прикривам, Хари. Не мога да те накарам да приемеш сериозно Сириус Блек, но предполагах, че по-силно ти е въздействало онова, което си чувал, когато дименторите се приближаваха към теб. Твоите родители дадоха живота си, за да запазят твоя, Хари. Лошо им се отплащаш… залагайки тяхната жертва за торбичка магически играчки.

Той се отдалечи, а Хари се почувства по-зле, отколкото през целия си престой в кабинета на Снейп. Двамата с Рон бавно тръгнаха нагоре по стълбището. Като минаха край Еднооката вещица, Хари си спомни за мантията невидимка, която остана там долу, но той не смееше да отиде и да си я прибере.