Удоволствието на краля
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Удоволствието на краля». Краткое содержание книги:
— Да, владетелю Маклаклън.
Зад него стоеше Дейлин. Той пристъпи в стаята и — с пламнали бузи и без да посмее да погледне към Даниел — пое чантата от Монтейн и излезе.
Монтейн изтича като уплашен заек след него.
Даниел отстъпи заднишком към огъня.
— Ейдриън, няма да тръгна доброволно.
— В такъв случай, миледи, можеш да започваш да крещиш.
С няколко големи крачки се приближи до нея и преди да е успяла да го удари дори веднъж по гърдите, я преметна като чувал на рамото си.
Беше си мислила, че ще се развика, но не го направи. Почувства се много по-унизена, отколкото бе предполагала. Огледа се, докато я сваляше по стълбите. Наоколо нямаше никой…
Но Ейдриън не беше дошъл сам. Когато стигнаха в двора, видя, че сър Джордж и още неколцина от неговите воини ги чакат на конете си. Бяха осмина. Нощта беше студена. Дългите й коси се бяха оплели и й пречеха да вижда. Беше боса и само с една тънка нощница.
Ейдриън я постави върху коня си.
— Миледи — поздрави я тържествено сър Джордж.
— Сър Джордж — отвърна любезно тя.
Милият старец изглеждаше истински покрусен.
— Сигурно ви е студено. Нека ви предложа наметалото си…
Точно в този момент Маклаклън скочи на гърба на жребеца зад нея.
— Благодаря, сър Джордж, галантен жест, но не е необходим. Съпругата ми предпочете да язди така.
— Всъщност нямах представа, че тръгваме преди зазоряване, докато земевладелецът Маклаклън не ме грабна.
— Наистина. Тя вдъхновява романтичното у мъжа — измърмори раздразнено Ейдриън. — Дейлин! Отвори портите! Тръгваме!
Пътуването беше дълго и трудно. Студът режеше. Ейдриън явно имаше намерението да изминат за един ден петдесетината мили, които ги деляха от лагера на принц Едуард.
Даниел започна да проклина твърдоглавието си. Въпреки прилепените към гърба й гърди и обгърналите я ръце на съпруга й, тя се вледеняваше. Дългите треви и клони драскаха стъпалата й. Очевидно Ейдриън бе прекалено ядосан, за да я остави да страда толкова дълго.
Когато най-сетне спряха да напоят конете, Даниел се опасяваше, че няма да може да стои права. Но това нямаше значение. Маклаклън я вдигна на ръце и я занесе до един камък край потока и от дълбокия джоб на пелерината си измъкна чифт нейни обувки. Обу й ги и тя не се възпротиви, нито пък каза нещо, когато свали наметката от раменете си, за да я загърне.
След това я остави.
Сър Джордж й донесе вода и й предложи да сподели закуската му — хляб, пушена риба и сирене. Не беше гладна. Той обаче остана край нея, като хвалеше учтиво красотата на деня. Тя отговаряше любезно, а накрая попита:
— Монтейн не трябваше ли да дойде с нас?
— Очевидно не. Засега, миледи.
— Сър Джайлс и Дейлин също ли останаха?
— Те познават Авил много добре.
— И вярно ще пазят моята собственост… от името на своя господар!
— Миледи…
— Моите извинения, сър Джордж. Вие нямате вина.
Стана и тръгна към потока. След няколко минути усети Ейдриън зад гърба си.
— Можеше да ми разрешиш да взема Звезда. Конят ти ще се изтощи, ако продължаваме да го яздим двамата.
Изненада се, като видя колебанието му.
— Не бих ти позволил да доведеш Звезда при никакви обстоятелства.
— Защото ми е подарък от Филип Френски? Той е вече мъртъв.
— Не бих ти позволил да я вземеш, защото тя означава много за теб и не бих искал да се възползват от нея, ако конете започнат да не достигат.
Извъртя се, за да го погледне, но той вече се беше обърнал.
— Ела, Даниел!
Изскърца със зъби. Мразеше този тон. Глупаво беше да води война с него за всяко нещо. Но пък не можеше да понася властните му маниери, и затова отказа да помръдне. След миг той се обърна, тръгна към нея с овладян гняв и я вдигна.
Даниел яде едва късно следобед. Когато тръгнаха отново на път, установи, че й се повдига. Прошепна името на Ейдриън. Страхуваше се, че няма да намери нужните думи, за да го предупреди навреме, но той видя лицето й и побърза да дръпне юздите. Помогна й да слезе от коня и тя се спусна към храсталака. После се отправи към някакъв близък поток, за да се наплиска със студена вода. Маклаклън я откри там. За момент се уплаши да не я обвини, че е искала да избяга, но той не го направи. Приближи се, вдигна брадичката й и я заоглежда намръщено.
— Аз… добре съм. Трябва да е от храната… Може би рибата…
— Да си починем малко?
— Не, добре съм. Честна дума.
Кокалчетата на ръката му докоснаха бузата й и очите му я опариха с огъня си. Коленете й омекнаха и тя се уплаши да не се строполи пред него, затова побърза да сведе ресници. Внушаваше си с всичка сила, че не го обича.
Маклаклън отпусна длан. И отстъпи.