Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Той бързо бе преодолял глупавата идея да се ожени за обикновена жена, без значение колко високо неговите поданици ценяха своите абсурдни легенди.
Но някой от знатен род също като него би разбрал тежестта, която той носеше на плещите си. Неговите задължения към народа.
Така скрити мотиви нямаше да го безпокоят; такива нямаше да има в женитбата по сметка.
Нямаше да има и страст. Но той бе вкусил от страстта, когато Пейдж Конър бе тук, а докъде го бе довела тя? До състояние непрекъснато да си спомня едни и същи неща, които го бодяха, сякаш бе хванал кактус, който бе оставил по кожата му множество бодили, ето до какво. Спомени за моментите, които бе прекарал с Пейдж.
Той трябваше да спре да мисли за нея. Още сега.
Върна се към писмата с отговорите, така решен да се съсредоточи в тях, сякаш те криеха тайната на младостта. Едва повдигна поглед от тях, когато Алфред влезе.
— Тя се върна — каза той на Никоу и изпъчи тесните си рамене под своето сиво сако.
— Кой? — Никоу почувства как една абсурдна усмивка заигра на устните му, но я заличи бързо с намръщена гримаса.
— Не се правете на тъп… Сир. — Прислужникът седна на любимия си стол с висока облегалка срещу бюрото на Никоу.
— Тогава, Алфред, не ставайте саркастичен. — Разбира се, че знаеше за кого говореше слугата му. — Предполагам — продължи студено той, — че говорите за вашата прословута госпожица Пейдж.
— Ами, да — призна прислужникът. Лицето му се сбръчка още повече, когато той се начумери. — При все че тя не е точно моя. Ваша ще бъде по-вярно.
— Не ставайте смешен — сряза го Никоу. Но трябваше да попита: — Къде е в момента?
— В стаята си. Разопакова багажа си. Обеща този следобед да поднови работата си по вашата история.
Пет минути по-късно, след като Алфред си бе отишъл, Никоу откри, че се катереше нагоре по стълбите към кулата. Той трябваше да говори по работа със странстващата госпожица Конър. Това бе единствената причина, поради която бе тук.
Поколеба се пред вратата — но само за миг. Той бе принцът и това бе неговият замък. Ако тя не желаеше да го види… жалко!
Той рязко почука по твърдото, полирано дърво на вратата и усети как силата на чукането му го наказа по кокалчетата на ръката му.
— Влезте — извика сладкият глас, който той така добре си спомняше.
Завъртя хладната метална дръжка и отвори вратата.
Във въздуха се усещаше слабият мирис на бебешка пудра, който изпълни ноздрите на Никоу, и на него му се прииска да го вдъхва отново и отново. Напомняше му на планински въздух и падаща вода — и една топла, изпълнена с желание, чудесна жена, която…
Той бързо пропъди тези мисли, сякаш се бе сблъскал в непомръдваща стена. Яростно се огледа наоколо.
Пейдж стоеше до украсения гардероб и закачаше някакви дрехи. Когато го видя, спря и притисна обикновената, синя рокля като щит към гърдите си.
— Здравейте, Никоу. — Гласът й бе трепетен, изражението — предпазливо, а кехлибарените й очи — големи като на уплашена кошута.
Да, тя трябваше да се тревожи. Може би той просто трябваше да хвърли дрехите й обратно в куфара и да я изгони оттук.
Но не, по дяволите! Тя бе наета за работа, която бе наполовина свършена. На него му трябваше история на страната. Тя бе историчка и при това много добра; бе харесал брошурата й, въпреки че акцентът в нея падаше върху онези глупави легенди.
И нейната идея за състезанието бе възхитителна. Откакто брошурата бе публикувана в световния печат, резервациите бяха започнали да прииждат в двата нови даргентийски хотели.
Той се нуждаеше от оригиналността й. От неудържимия й стремеж.
Втренчи се в меките влажни устни, които бе целувал преди повече от седмица. Сега бяха леко отворени и треперещи. Той се нуждаеше от… нея.
Не. Интересът му бе чисто професионален. Щеше да я държи тук само още няколко месеца, докато приключеше работата си. После нямаше да я види никога повече.
— Вие се завърнахте — каза грубо той.
Тя погледна надолу към себе си.
— Така изглежда. — Извърна се и окачи роклята, която все още държеше в гардероба. Когато отново го погледна, той забеляза, че все още носеше медальона с лебеда. Малкото златно украшение висеше на верижка под яката на бялата й, по поръчка ушита риза. Все пак верижката не бе достатъчно дълга, за да достигне до гърдите й. Той не би имал нищо против да положи там…
— Забавлявахте ли се? — продължи безцеремонно той. Най-малко искаше тя да си помисли, че забавленията й го интересуваха.