Кристалната пантофка
- Автор: Джонстън Линда О.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Коцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кристалната пантофка». Краткое содержание книги:
Пейдж се хвърли на леглото, което се вдлъбна под тежестта й там, където под тялото на Милисънт не се образуваше вдлъбнатина. Може би не биваше да се връща обратно. Тя сериозно се замисли дали да не повика Алфред, да му каже, че бе решила да прекрати работата си в Даргентия и бе приела работата в музея „Милърс Майн“ в Ню Мексико.
Не че бе сигурна, че мястото бе още свободно.
Но тя бе обещала да довърши историята на Даргентия. Все още не бе стигнала доникъде с нея, а бе срещнала толкова много обикновени хора, на които можеше да помогне, ако продължеше. Освен това тя все още не бе разрешила собствената си загадка по отношение на Джон Уензъл от Уилиямсбърг.
По-добре беше да се залавя бързо за работата си. Така щеше да успее да напусне по-скоро. Нямаше да има време да съжалява за вълшебната си кръстница, за която бе решила да повярва, че бе само плод на нейната фантазия.
Или за принца от плът и кръв, който не искаше да има нищо общо с нея.
За Пейдж дните се нижеха толкова бързо, колкото късният, пролетен вятър на Даргентия обръщаше страниците на старинните книги, които тя четеше. Когато й бе възможно през деня, отнасяше книгите за прочит при рова. По този начин можеше да храни гъските и лебедите, без да се отбива при рова привечер. Предпочиташе да избягва компанията на Алфред, който я наблюдаваше с очи, които казваха, че той подозираше за чувствата й към Никоу. А последното нещо, което искаше, бе да повтори нощните си преживявания край рова под лунната светлина и спокойствието на дърветата. Това й напомняше на посещенията й тук с Никоу.
Сега принцът се държеше на разстояние от нея, като едновременно с това даваше ясно да се разбере, че наглежда своенравната си служителка.
Тя инсталира компютърните програми, които родителите й бяха донесли, и изпробва някои от тях. Даже и с достъпа чрез Интернет до архивите на всички университетски библиотеки в света тя почти не откри нещо, което можеше да добави към колекцията от даргентийски исторически книжа в замъка.
Другият й главен източник бяха историите на гражданите, които бе срещнала. Те често я викаха, за да я запознаят с подробности от легендата, която току-що си бяха спомнили. Или я изпращаха при приятел, който имаше баба, пралелята, на която бе написала нещо, което можеше да я заинтересува.
Стана голяма приятелка с Анет и Марсел Мартин — младата двойка, любовта, на която към местните легенди бе толкова силна, колкото тази на по-възрастните граждани. Анет, която бе учителка, често разполагаше със свободни следобеди. Пейдж се срещаше тогава с нея, готова да сподели най-новите си исторически разкрития.
Реконструкцията на града бе почти привършена и повечето от скелетата на сградите бяха махнати.
И двата хотела бяха отворени и при все че още не се бяха напълнили, те сервираха следобеден чай, а Пейдж и Анет често ги посещаваха.
Обикновено избираха „Dargentian Royale“, по-представителния от двата хотела. Не че храната тук бе значително по-добра, тъй като и двата хотела се славеха с незабравимите си деликатеси. Мейбъл не бе единствената даргентийка, която кралското семейство бе изпратило да учи в Кордън Блю.
Но „Dargentian Royale“ предлагаше нещо, което „Hotel Argentvue“ не можеше да предложи — съпруга на Анет като управител на хотела. Когато можеше, той се присъединяваше към тях.
Един ден, почти три седмици след завръщането на Пейдж от Франция, тя седеше на малка маса срещу Анет и Марсел и си играеше с един конец от бродираната, ленена покривка.
Анет изглеждаше уморена. Даже късите й тъмни къдри бяха клюмнали.
— Наближава краят на учебната година — обясни тя. — Има още толкова много да се направи, а толкова малко време да се постигне.
Пейдж кимна.
— Това е нещо, което разбирам.
— А твоята история за нашата малка страна — как върви? — Марсел втренчи в Пейдж напрегнатите си сини очи.
Ниският, плещест мъж изглежда се справяше много добре с бизнеса по откриване и запълване стаите на един нов-новеничък хотел. Той често се усмихваше, но погледът му рядко оставаше спокоен. Всеки ден възникваха препятствия, но той с радост посрещаше всеки нововъзникнал проблем.
— Бавно — му отвърна Пейдж. — Но не мога да си представя по-забавен проект от този. — Освен ако, разбира се, шефът й не прекарваше повече време върху него. Тогава тя отново щеше да се чувства много по-добре, колкото Никоу по-малко пъхаше царствения си нос в нейната работа. Тя промени темата.