Град на изгубени души

сигурен какво.

Беше й дал да облече една негова риза и тактично бе погледнал на другата страна, докато тя

се мушваше под одеялото и се отдръпваше до стената, оставяйки му колкото си иска

свободно място.

Самият той не си бе направил труда да се преоблече, само си свали обувките и чорапите и

пропълзя до нея, както си беше по дънки и тениска. В продължение на миг— два останаха да

лежат един до друг, а после Изабел се завъртя и се долепи до него, прегръщайки го малко

непохватно. Коленете им се удариха. Един от ноктите на краката й го одраска по глезена.

Саймън опита да се премести малко напред и челата им се чукнаха.

— Ау! — възкликна Изабел възмутено. — Не би ли трябвало да си малко по-добър в това?

Саймън бе искрено объркан.

— Защо?

— Всички тези нощи, които си прекарал в леглото на Клеъри, вплетени във вашите

платонически прегръдки. — Беше притиснала глава, в рамото му, така че гласът й прозвуча

приглушено. — Мислех, че…

— Ние само спахме. — Саймън предпочете да не казва нищо за това колко съвършено си

пасваха с Клеъри и как да спи в едно легло с нея бе толкова естествено, колкото и да диша, нито пък за това как уханието на косата й му напомняше за детство, слънчеви лъчи,

изящество и простота. Имаше чувството, че това изобщо не би помогнало.

— Знам. Но аз не съм го правила. Просто да спя. — Изабел звучеше раздразнено. — С

никого. Обикновено не оставам през цялата нощ. Всъщност — никога не го правя.

— Но нали каза, че искаш…

— О, я млъквай — каза тя и го целуна. Това се получи мъничко по-успешно. И преди беше

целувал Изабел. Обожаваше меките й устни и усещането, когато заровеше ръце в дългата й

черна коса. Ала докато тя се притискаше в него, преплела голите си крака в неговите, той

почувства топлината на тялото й, пулса на кръвта й… и подръпването на кучешките си зъби,

които изведнъж се показаха.

Саймън побърза да се отдръпне.

— Сега какво има? Не искаш да ме целунеш?

— Искам — опита се да отговори, ала кучешките зъби му пречеха. Очите на Изабел се

разшириха.

— О, гладен си. Кога за последно пи кръв?

— Вчера — успя да каже той с усилие.

Изабел се отпусна на възглавницата. Очите й бяха невероятно големи, черни и блестящи.

— Може би е по-добре да се нахраниш. Нали знаеш какво става, когато не го сториш.

— Не си нося кръв. Ще трябва да се върна в апартамента — отвърна Саймън; зъбите му вече

бяха започнали да се прибират.

Изабел го улови за ръката.

— Не е нужно да пиеш студена животинска кръв. Нали аз съм тук.

Шокът от думите й бе като взрив от енергия, пронизал тялото му и възпламенил нервните му

окончания.

— Не говориш сериозно.

— Напротив. — Тя започна да разкопчава ризата си, оголвайки шията и ключицата си;

фината плетеница на вените й прозираше под бледата й кожа. Ризата се разтвори. Синият й

сутиен покриваше повече, отколкото доста бански костюми, но въпреки всичко Саймън