Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
Откъм дневната долитаха гласове. Магнус обясняваше на Мая и Джордан какво се бе
разиграло през нощта, а Изи от време на време добавяше по някоя подробност. Джордан
подхвърли как трябвало да си поръчат китайска храна, ако не искали да умрат от глад; Мая
се засмя и отвърна, че стига да не било от „Нефритения вълк”, нямала нищо против.
Думата „глад” отекна в ума на Саймън. Той също бе започнал да огладнява… достатъчно, за
да го усеща, сякаш някой опъваше вените му. Беше различно от човешкия глад. Чувстваше се
остърган отвътре, съвършено празен. Ако го удареха, помисли си, щеше издрънчи като
камбана.
— Саймън. — Вратата се отвори и Изабел прекрачи прага. Черната й коса бе пусната и й
стигаше почти до кръста. — Добре ли си?
— Да.
Тя видя сака в скута му и раменете й се напрегнаха.
— Тръгваш ли си?
— Е, нямах намерение да остана завинаги. Искам да кажа миналата нощ беше… различно.
Ти ме помоли…
— Ясно. — Гласът й прозвуча неестествено ведро. — Е, поне ще можеш да се прибереш
заедно с Джордан. Между другото, забеляза ли ги с Мая?
— Какво да забележа?
Изабел понижи глас:
— Между тях определено се е случило нещо по време на малкото им пътуване. Държат се
като двойка.
— Радвам се за тях.
— Не ревнуваш ли?
— Да ревнувам? — повтори той объркано.
— Е, нали ти и Мая… — Тя махна с ръка и го погледна през миглите си. — Нали бяхте…
— О! Не, изобщо не ревнувам. Радвам се за Джордан. Това ще го направи истински щастлив.
— И наистина го мислеше.
— Добре. — Изабел вдигна глава и той видя, че бузите й са пламнали и то не само от студа.
— Ще останеш ли тук и тази вечер, Саймън?
— С теб?
Тя кимна, без да го поглежда.
— Алек ще се отбие в Института, за да си вземе още дрехи. Попита ме дали искам да отида с
него, но аз… предпочитам да съм тук с теб. — Тя вирна брадичка и го погледна право в
очите. — Не искам да спя сама. Ако остана тук, ще останеш ли с мен? — Личеше си колко й
е неприятно да го моли.
— Разбира се — отвърна Саймън толкова нехайно, колкото успя, като прогони мисълта за
глада от главата си или поне се помъчи. Последният път, когато се бе опитал да потисне
желанието да пие, в крайна сметка се бе наложило Джордан да го откъсне насила от
полуприпадналата Морийн.
Но тогава не се бе хранил от няколко дни. Сега беше различно. Знаеше докъде може да
стигне. Сигурен бе в това.
— Разбира се — повтори. — Би било страхотно.
Камила се усмихна насмешливо на Алек от дивана.
— Е, къде си този път според Магнус?
Алек, който си бе направил импровизирана пейка, като бе сложил една дъска между две
тухли, изпъна дългите си крака и погледна ботушите си.
— В Института, за да си взема малко дрехи. Щях да отида в Харлем, но вместо това дойдох
тук.
Камила присви очи.
— И защо?
— Защото не мога да го направя. Не мога да убия Рафаел.
Камила вдигна ръце.
— И защо не? Да не би нещо да те свързва с него?
— Та аз почти не го познавам. Но да го убия означава съвсем предумишлено да наруша
законите на Завета. Не че и преди не съм ги нарушавал, но има разлика между това да ги
нарушиш по основателна причина и да го сториш заради собствения си интерес.
— Мили боже. — Камила започна да крачи напред— назад. — Опази ме от нефилими със
съвест.
— Съжалявам.
Очите й се присвиха.
— Съжаляваш? Ще те накарам да… — тя не довърши. — Александър — продължи след
малко, вече по-спокойно. — Ами Магнус? Ако си останеш същият, ще го изгубиш.
Алек я следеше с поглед, докато тя, вече овладяла се, се движеше с котешка стъпка, а по
лицето й се четеше единствено заинтригувано съчувствие.
— Къде е роден Магнус?
Камила се изсмя.
— Дори и това ли не знаеш? За бога! Батавия*, ако толкова много те интересува. — По
лицето на Алек се изписа недоумение и тя изсумтя. — Индонезия. Разбира се, тогава се е
наричала Холандски Източни Индии. Доколкото знам, майка му е била тамошна, а баща му
— някакъв скучен колонизатор. Е, не истинският му баща. — Устните й се извиха в усмивка.
* Старо име на град Джакарта. — Бел. прев.
— Кой е истинският му баща?
— На Магнус ли? Един демон, разбира се.
— Знам, но кой демон?
— Какво значение би могло да има това, Александър?
— Имам чувството — упорито настоя Алек, — че баща му е изключително могъщ и
високопоставен демон. Но Магнус не иска да говори за него.
Камила въздъхна и тежко се отпусна на дивана.