Град на изгубени души

спирай. Не спирай.” Топлина струеше от нея и се изливаше в него, възпламенявайки тялото

му; Саймън никога не бе изпитвал — не бе си представял дори, че е възможно да изпита

нещо подобно. Усещаше силния, равномерен ритъм на сърцето й, който пулсираше във

вените й и преливаше в неговите, и в този миг сякаш отново бе жив, а сърцето му туптеше от

екстаз…

Саймън се отдръпна. И сам не бе сигурен как, ала се отдръпна и като се опъна по гръб, заби

пръсти в твърдия матрак. По тялото му все още пробягваха тръпки, когато кучешките му зъби

се прибраха. Около него сякаш блещукаха безброй светлинки, както винаги в първите мигове

след като пиеше жива, човешка кръв.

— Изи… — Боеше се да я погледне, боеше се, че сега, когато зъбите му вече не бяха върху

шията й, в очите й ще види отвращение или ужас.

— Какво?

— Ти не ме спря. — В думите му имаше едновременно обвинение и надежда.

— Не исках да те спирам. — Сега вече Саймън я погледна. Тя лежеше по гръб, а гърдите й се

повдигаха учестено, сякаш беше тичала. От едната страна на гърлото й имаше две дупчици,

от които към ключицата й се стичаха тънки струйки кръв. Тласкан от инстинкт, дошъл от

дълбините на съществото му, Саймън се приведе и облиза кръвта от гърлото й, вкусвайки

сол и самата нея. Изабел потрепери, пръстите й в косата му се раздвижиха.

— Саймън… — Той се отдръпна. Изабел го гледаше с големите си тъмни очи, сериозна, със

зачервени бузи. — Аз…

— Какво? — В продължение на един безумен миг мислеше, че тя ще каже, че го обича, ала

вместо това тя поклати глава, прозя се и като провря пръст в една от гайките на дънките му, се заигра с голата кожа на кръста му.

Саймън бе чувал, че прозявката е признак на загуба на кръв. Обзе го ужас.

— Добре ли си? Твърде много ли пих? Уморена ли…

Изабел се примъкна по-близо до него.

— Добре съм. Ти сам си заповяда да спреш. А аз съм ловец на сенки — възстановяваме

изгубената кръв три пъти по-бързо, отколкото обикновените хора.

— Ти… — Трудно му бе да го изрече на глас. — Хареса ли ти?

— Да — отвърна тя дрезгаво. — Хареса ми.

— Наистина ли?

Тя се изкикоти.

— Не си ли личеше?

— Мислех, че може да се преструваш.

Изабел се повдигна на лакът и го погледна с лъчистите си тъмни очи… как бе възможно очи

да са едновременно тъмни и лъчисти?

— Аз не се преструвам, Саймън. Нито пък лъжа или лицемернича.

— Ти си истинска разбивачка на сърца, Изабел Лайтууд — каза Саймън толкова нехайно,

колкото му бе възможно, докато кръвта й все още възпламеняваше тялото му. — Веднъж

Джейс каза на Клеъри, че ще ме стъпчеш с високите си токчета.

— Това беше тогава. Сега си различен. — Тя го погледна. — Вече не се боиш от мен.

Саймън докосна лицето й.

— А ти не се боиш от нищо.

— Не съм сигурна. — Косата й падна напред. — Може би ти ще разбиеш моето сърце.

Преди Саймън да успее да каже каквото и да било, тя го целуна и той се зачуди дали може да

усети вкуса на собствената си кръв върху устните му.