Град на изгубени души

беше… спокойна река, проблясваща на слънцето.

„Защото е щастлив?”

Клеъри толкова силно стисна вилицата си, че кокалчетата й побеляха. Ненавиждаше това

гласче в главата си. Също като кралицата на феите, то посяваше съмнения там, където не би

трябвало да има такива, и задаваше въпроси, които нямаха отговор.

— Отивам да си взема нещата. — След като грабна още един плод от чинията и го пъхна в

устата си, Джейс изтича на горния етаж. Клеъри изви глава, за да го проследи с поглед.

Стъклените стъпала бяха прозрачни и той сякаш летеше нагоре, а не се изкачваше по тях.

— Не си ядеш яйцата. — Себастиан се беше приближил иззад кухненския плот (все така

безшумно, по дяволите) и я гледаше, повдигнал вежди. Имаше едва доловим акцент —

смесица от акцента на хората, които живееха в Идрис, и нещо по-британско. Клеъри се

зачуди дали преди го беше крил или просто тя не бе забелязала.

— Всъщност не обичам яйца — принудена бе да признае.

— Но не искаше да кажеш на Джейс, понеже изглеждаше толкова доволен, че може да ти

приготви закуска.

Тъй като беше напълно прав, Клеъри не каза нищо.

— Забавно, нали? — подхвърли Себастиан. — Лъжите, които добрите хора наговарят. Сега

той навярно ще ти приготвя яйца всяка сутрин до края на живота ти, а ти ще се насилваш да

ги ядеш, защото не си в състояние да му кажеш, че не ги харесваш.

Клеъри си спомни кралицата на феите.

— Любовта превръща всички ни в лъжци, нали?

— Точно така. Бързо схващаш, а? — Той направи крачка към нея и тревожно вълнение опари

нервите й. Беше си сложил същия одеколон, като този на Джейс. Клеъри разпозна смесицата

от цитрус и черен пипер, ала върху Себастиан миризмата стоеше различно. Някак погрешно.

— По това си приличаме — каза той и започна да си разкопчава ризата.

Клеъри рязко се изправи.

— Какво правиш?

— Спокойно, сестричке. — Той разкопча и последното копче и ризата му се разтвори. По

устните му пробяга ленива усмивка. — Нали ти си момичето с магическите руни?

Клеъри кимна бавно.

— Трябва ми руна за сила. И ако ти наистина си най-добрата, значи искам ти да ми я

направиш. Нали няма да откажеш една руна на големия си брат? — Тъмните му очи я

пронизваха. — Пък и нали искаш да ти дам шанс?

— Както и аз на теб — отвърна тя. — Предлагам ти сделка. Ще ти дам руна за сила, ако ми

позволиш да дойда с вас.

Себастиан си свали ризата и я остави върху плота.

— Съгласен.

— Нямам стили.

Не искаше да го гледа, но й беше трудно да не го прави. Той като че ли нарочно навлизаше в

личното й пространство. Тялото му доста приличаше на това на Джейс — кораво, без грам

излишна плът, където и да било, с мускули, които ясно се очертаваха под кожата. Имаше

белези също като Джейс, но понеже бе толкова блед, те не личаха така, както тези върху

златистата кожа на Джейс. Върху брат й те бяха като следи, оставени по бяла хартия от