Град на изгубени души

— Разбира се, че не иска. В една връзка все трябва да остане някаква мистерия, Алек

Лайтууд. Непрочетената книга винаги е по-интересна от онази, която вече знаем наизуст.

— Имаш предвид, че му казвам твърде много? — сопна се Алек при този съвет. Някъде

дълбоко в тази красива и студена обвивка се криеше жената, с която той споделяше

неповторимо изживяване — да обича и да бъде обичан от Магнус. Тя положително знаеше

нещо, някаква тайна, ключ, който да му попречи да развали всичко.

— Почти съм сигурна. Макар да си живял толкова малко, че се чудя дали има кой знае какво

за казване. Обзалагам се, че вече не са ти останали никакви историйки.

— Е, за мен пък е повече от ясно, че политиката ти да не споделяш абсолютно нищо, също

не е дала особен резултат.

— Само че аз не бях така решена да го задържа на всяка цена, както ти.

— Е, ако бе искала да го задържиш — попита Алек, като знаеше, че идеята не е добра, но то

беше по-силно от него, — какво би направила по друг начин?

Камила въздъхна драматично.

— Онова, което си твърде млад, за да разбереш, е, че всички крием по нещо. Крием неща от

онези, които обичаме, защото искаме да се представим в най-добрата си светлина, но също

така и защото очакваме, че ако любовта ни е истинска, те ще разберат, без да се налага да

питат. В едно истинско партньорство, онова, което устоява на времето, съществува

неизречено сродство на мислите и чувствата.

— Н— но — заекна Алек. — Мислех, че той очаква от мен да бъда откровен. Искам да кажа,