Град на изгубени души

— През цялото време ли смяташ да носиш това? — попита той, плъзвайки очи по нощницата

й.

— Не, аз просто… — Не й се искаше да му обяснява, че е излязла в коридора само за да

провери дали по стената все още има кръв. Той продължаваше да я гледа с развеселено

изражение на превъзходство. Клеъри отстъпи назад.

— Отивам да се облека.

Той каза нещо след нея, но тя не спря да чуе какво. Хвърли се в стаята на Джейс и затвори

вратата след себе си. Миг по-късно откъм коридора се разнесоха гласове — Себастиан и

едно момиче разговаряха напевно на италиански. Момичето от предишната вечер. Онова,

което според Себастиан спяло в стаята му. Едва сега Клеъри си даде сметка колко малко му

бе повярвала тогава.

Ала той не я бе излъгал. „Аз ти давам шанс”, беше казал. „Не можеш ли и ти да ми дадеш

шанс?“

Можеше ли? Та нали ставаше дума за Себастиан. Клеъри усърдно го премисляше, докато си

вземаше душ и се обличаше. Дрехите, купувани за Джослин, бяха толкова различни от

обикновения й стил, че й беше трудно да си избере нещо. Най-сетне откри чифт дизайнерски

дънки и копринена риза на точки и с панделка на врата, чието класическо излъчване й

допадна. Отгоре наметна собственото си кадифено яке и се върна в стаята на Джейс, ала

него го нямаше и не беше трудно да се досети къде е отишъл. От долния етаж долитаха

потракване на съдове, смях и мирис на храна.

Клеъри се спусна по стъкленото стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж, но на

последното спря и погледна към кухнята. Себастиан се бе облегнал на плота, а Джейс

приготвяше в тиган нещо, което включваше лук и яйца. Босоног, с разчорлена коса и

закопчана накриво риза — видът му бе достатъчен, за да накара сърцето й да се преобърне.

Никога не го беше виждала такъв, току— що станал от сън, все още обгърнат от златната

аура на съня. Усети пронизваща тъга, че всички тези първи моменти й се случват с един

Джейс, който всъщност не беше нейният Джейс. Дори и той да изглеждаше щастлив, без

сенки под очите и да се смееше, докато обръщаше яйцата в тигана и изсипваше омлета в

една чиния. Себастиан му каза нещо и Джейс вдигна поглед към нея и се усмихна.

— Бъркани или пържени?

— Бъркани. Не знаех, че можеш да приготвяш яйца. — Клеъри се приближи до плота. През

прозорците струеше слънчева светлина (макар в къщата да нямаше часовници, тя

предположи, че трябва да е късно утро) и кухнята проблясваше със стъклото и хрома си.

— Че кой не може да приготвя яйца? — зачуди се Джейс.

Клеъри вдигна ръка… едновременно със Себастиан. Тя не можа да потисне едно мимолетно

трепване от изненада и побърза да свали ръка, но не преди Себастиан да го забележи и да се

ухили. Той непрекъснато се хилеше и на Клеъри й се прииска да изтрие усмивката от лицето

му с един шамар.

Извърна поглед от него и се залови да си приготви чиния с нещата на масата — хляб, прясно

масло, сладко и бекон, от кръглите, по-жилави парченца. Освен това имаше сок, както и чай.