Град на изгубени души

собствената си кръв, той се отдръпна рязко и извърна лице.

— Изабел, не мога. — Той затвори очи. Изабел бе топла и мека в скута му, допирът й —

мъчително съблазнителен. Кучешките зъби го боляха, струваше му се, че във вените му има

бодлива тел.

— Не искам да ме виждаш такъв.

— Саймън. — Тя нежно обърна главата му към себе си. — Това е истинската ти същност…

Макар и бавно, кучешките му зъби се бяха прибрали, но все още го боляха. Той зарови лице в

ръцете си и каза между пръсти:

— Не може наистина да го искаш. Не може да искаш мен. Собствената ми майка ме

изхвърли от къщи. Ухапах Морийн… а тя беше още дете. Искам да кажа, виж ме само, виж

какво представлявам, къде живея, какво правя. Аз съм нищо.

Изабел го помилва по косата и той я погледна измежду пръстите си. От толкова близо

забеляза, че очите й всъщност не бяха черни, а много тъмно кафяви, изпъстрени със златни

точици. Сигурен бе, че вижда в тях съжаление. И сам не знаеше какво очаква да каже тя.

Изабел използваше момчетата и ги захвърляше. Изабел бе красива, силна, съвършена и не се

нуждаеше от нищо. Най-малкото от вампир, когото дори не го биваше особено като вампир.

Чуваше дишането й и усещаше сладката й миризма — на кръв, тленност, гардении.

— Не си нищо — каза тя. — Саймън, моля те. Позволи ми да видя лицето ти.

Макар и неохотно, той свали ръце. Сега я виждаше по-ясно. Изглеждаше нежна и прекрасна

на лунната светлина, бледата й кожа бе като сметана, косата й — като черен водопад.

— Погледни. — Тя свали ръце от врата му и посочи белезите от зарасналите знаци, които

белееха по сребристата й кожа — върху гърлото и ръцете, по извивките на гърдите. —

Грозни са, нали?

— Нищо у теб не е грозно, Изи — изумено възрази той.

— Момичетата не би трябвало да са покрити с белези — най-спокойно каза тя. — Но теб не

те притесняват.

— Те са част от теб… Разбира се, че не ме притесняват.

Изабел сложи пръст върху устните му.

— А това, че си вампир, е част от теб. Миналата нощ не те помолих да дойдеш просто

защото не можех да се сетя за никой друг. Искам да бъда с теб. Плаши ме до смърт, но е така.

Очите й блестяха и преди да успее да се почуди за повече от миг дали в тях има сълзи,

Саймън вече се бе привел към нея и я целуваше. Този път не беше неловко. Този път Изабел

се притисна в него и изведнъж той се озова под нея, завъртайки я, така че тя да бъде отгоре

му. Дългата й черна коса ги обгърна като завеса. Прокара ръце по гърба й, а тя зашепна

нежни думи. Усещаше белезите й под връхчетата на пръстите си и искаше да й каже, че за

него те са украшения, доказателство за храбростта й, което я правеше още по-красива. Ала

това би означавало да спре да я целува, а той не искаше да го прави. Изабел стенеше и се

движеше в прегръдките му; пръстите й бяха в косата му, докато те се преобръщаха, така че