Не дърпай дявола за опашката
- Автор: Вердон Джон
- Серия: Дейв Гърни #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- ISBN: 9786191510924
- Переводчик: Яна Маркова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не дърпай дявола за опашката». Краткое содержание книги:
Publishers Weekly
„Оттеглилият“ се детектив Дейв Гърни приема да помогне на млада журналистка с телевизионен проект, свързан с Добрия пастир – известен сериен убиец отпреди десет години. Макар Пастира така и да не е заловен, случаят е като по учебник и никой не оспорва официалната версия.
Инстинктът на Гърни обаче му подсказва, че липсата на всякакво съмнение е най-съмнителна, когато търсиш истината.
Въпросът е как да хванеш убиец, когото никой не е успял да открие?
Първата крачка е да пренебрегнеш зловещото предупреждение „Не дърпай дявола за опашката!“...
– Мади?
– Да? – Миг по-късно тя се появи на вратата на малкото преддверие, облечена по-консервативно от обичайното – тоест, в по-малко цветове от тези на дъгата.
– Накъде си тръгнала?
– Ти как мислиш?
– Ако знаех, нямаше да питам.
– Какъв ден е днес?
– Петък.
– И?
– И? Ооо! Вярно. Някоя от онези групи в клиниката.
Мадлин стоеше и го гледаше. На лицето ѝ беше изписано едно от онези нейни сложни изражения, в които се смесваха едновременно забавление, раздразнение, любов, загриженост.
– Искаш ли да направя нещо за застраховката? – попита. – Или смяташ сам да се погрижиш? Предполагам, че трябва да се обадим на някого.
– Вярно. Вероятно на брокера ни в града. Ще проверя. – Беше дребна задачка, за която се беше сещал на няколко пъти от предната вечер. – Всъщност ще го направя сега, преди да съм забравил.
Тя се усмихна:
– Каквото и да се случва, ще го преодолеем. Знаеш го, нали?
Той остави на масата указанията за езерото Сороу, отиде при нея и я прегърна. Целуна я по бузата и врата, после я придърпа плътно към себе си. Мадлин отвърна на прегръдката и притисна тялото си към неговото така, че му се прииска да не ѝ се налага да тръгва за работа.
Тя отстъпи назад и го погледна в очите, след което се разсмя – съвсем тихичък и нежен, изразяващ привързаност смях. После се обърна, мина през късия коридор и страничната врата и отиде при колата си.
Той я наблюдаваше през прозореца, докато колата се изгуби от поглед. След това погледът му се спря на лист от бележник, прикрепен с тиксо за стената над кухненския шкаф. На него с молив бе написано едно кратко изречение. Наведе се напред и различи почерка на Кайл. На бележката пишеше: „Не забравяй картичката за рождения си ден“. Под надписа имаше малка стрелка, която сочеше надолу. На шкафа точно под нея лежеше синият плик, който предната вечер беше прикрепен към подаръка на Гърни. Отличителното синьо на „Тифани“ отново го накара да се почувства неловко от необходимостта, която Кайл изпитваше да харчи толкова пари.
Извади картичката от плика и отново прочете думите отпред: За рождения ти ден – мелодия лично за теб!.
Отвори картичката, като отново очакваше вграденото устройство да възпроизведе някаква дразнеща версия на „Честит рожден ден“. В продължение на три-четири секунди обаче не се чу нищо. Може би целта бе да му даде достатъчно време, за да прочете и второто пожелание от вътрешната страна: „Мир и радост в празничния ти ден“.
А след това започна музиката – почти цяла минута забележително мелодичен откъс от „Пролет“, първия концерт от „Четирите годишни времена“ на Вивалди.
Предвид факта, че устройството бе по-малко от чип за покер, чистотата на звука беше много добра. Но не това впечатли Гърни, а яркостта на спомените, извикани от изпълнението.
По онова време Кайл беше на единайсет или дванайсет години и все още идваше всяка събота и неделя от къщата на майка си на Лонг Айлънд в апартамента на Дейв и Мадлин в града. Тогава тъкмо беше започнал да проявява интерес към онзи тип музика, която за родителското ухо звучи като нещо престъпно, грубо и откровено глупаво.
Така че Гърни въведе следното правило: Кайл можеше да слуша, каквото сам избере, стига да отделя също толкова време и за някой класически композитор. Правилото имаше двоен ефект: от една страна, ограничи излагането на Кайл на отвратителната музика, към която бяха пристрастени тийнейджърските му уши, а от друга, му разкри шедьоври, до които иначе никога не би се докоснал.
Установяването на този ред не мина без напрежение и спорове. Споразумението им обаче имаше и неочаквано щастливо последствие. Кайл откри, че харесва един от класиците, чиито творби Гърни му беше представил. Харесваше Вивалди. Особено харесваше „Четирите годишни времена“. А от четирите най-много обичаше „Пролет“. Слушането на този концерт се превърна в охотно заплащана цена срещу правото да пуска ужасната какофония, която твърдеше, че предпочита.
А после стана нещо друго – толкова постепенно, че Гърни почти не забеляза. Кайл започна да слуша, макар и с прекъсвания, не само Вивалди, но и Хайдн, Хендел, Моцарт, Бах – но не като цена, която трябва да плати, за да слуша боклуците си, а защото искаше.
Години по-късно небрежно бе споменал (не на Гърни, а на Мадлин), че концертът „Пролет“ е отворил пред него магическа врата и че едно от най-добрите неща, които баща му е направил за него, е да го запознае с тази творба.