Не дърпай дявола за опашката

Френските прозорци бяха отворени. От мястото си до малката маса за закуска Дейв Гърни виждаше последните остатъци от зимния сняг. Вече бяха отстъпили – неохотно и бавно като глетчери – от откритата част на ливадата и сега се гушеха единствено в далечните ѝ краища, под сенките на близката гора.

В голямата кухня на къщата нахлу богатият аромат на току-що оголената земя и неприбраното сено от предното лято. Някога тези миризми притежаваха силата да го омайват. Днес едва успяваха да го докоснат.

– Трябва да излезеш навън – предложи Мадлин, докато миеше купата от зърнената си закуска. – Излез малко на слънце. Наистина е прекрасно.

– Да, виждам – отвърна той, без да помръдва.

– Седни на някой от дървените столове навън и си изпий кафето там – продължи тя, докато наместваше купата върху сушилника на плота. – Малко слънце ще ти дойде добре.

– Хммм – кимна разсеяно той и отново отпи от чашата, която държеше. – Това същото кафе ли е, което пием обикновено?

– Какво му има?

– Не съм казал, че му има нещо.

– Да, същото е.

Той въздъхна:

– Струва ми се, че съм пипнал някаква настинка. През последните два дни не усещам никакъв вкус.

Тя подпря длани отстрани на мивката и впери поглед в него:

– Трябва да излизаш повече. Да правиш нещо.

– Аха.

– Говоря сериозно. Не можеш по цял ден да стоиш в къщата и да зяпаш стената. Това ще те разболее. Вече те разболява. Обади ли се на Кони Кларк?

– Ще го направя.

– Кога?

– Когато ми се прииска.

Не смяташе, че има шанс подобно нещо да му се прииска в обозримо бъдеще. Просто през последните дни се чувстваше така – всъщност през последните шест месеца. Сякаш след раната, която бе получил в края на странния случай с убийството на Джилиан Пери, се беше отдръпнал от всичко, свързано с обикновения живот: ежедневните задачи, плановете, хората, телефонните обаждания, всички ангажименти и задължения. Стигнал бе дотам да мечтае страниците в месечния му бележник да са абсолютно празни – без никакви уговорки и никакви обещания. Беше започнал да поставя знак на равенство между оттеглянето от света и свободата.

Същевременно беше достатъчно обективен, за да е наясно, че случващото се не е добро, че в свободата му липсва спокойствие. Беше враждебен, не умиротворен.

До известна степен разбираше странната ентропия, която разплиташе нишките, изтъкали живота му, и го изолираше от всички и всичко. Или най-малкото можеше да изброи причините за нея. Най-отгоре в списъка би поставил пищенето в ушите, което го измъчваше, откакто излезе от комата. Всъщност, ако трябваше да е напълно обективен, вероятно бе започнало две седмици по-рано, когато в една малка стаичка срещу него бяха изстреляни три куршума, при това почти от упор.