Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
Томас затвори очи и произнесе няколко тихи думи, в които Гуламендис долови силна магия. След малко чуха шум от гигантски криле и над тях премина сянка.
Гуламендис вдигна глава. Ако първата му среща с Томас го бе смаяла, това, което видя сега, едва не го накара да падне на колене.
Огромен златен дракон бе увиснал над тях и лениво поклащаше криле. Изглежда, зададе някакъв въпрос на човека, превърнал се във Властелин на дракони, и Томас му отвърна на същия език. После каза на Гуламендис:
— Съгласен е.
— Съгласен? — повтори Укротителят на демони.
Драконът кацна леко като перце, наведе глава и я опря на земята.
— Да. Да го яхнем — каза Томас. — Ела. — И се покатери на врата на дракона. — Седни зад мен и се полюбувай на света, който наричаш Родина.
Гуламендис онемя. Едва успя да кимне. Трябваше му цялата му решителност, за да последва Томас и да се покатери зад него на врата на дракона.
15.
Планове
Сандрина се събуди.
Ръката й посегна към боздугана още преди да отвори очи. Силна десница обаче я улови за китката и й попречи да замахне и нечий глас каза тихо:
— Недей. Нищо не те заплашва.
Тя премигна и изведнъж осъзна, че отдавна няма боздуган. Бяха й го взели Черните кепета. Имаше меч, но и той бе изчезнал. Премигна отново и се помъчи да си спомни къде е.
Лежеше на ниско легло върху сламеник в малка монашеска килия.
Спомените й се връщаха. Намираше се в храма в Итра. Беше стигнала дотук полумъртва от изтощение, конят й не бе в по-добро състояние. После вече не помнеше.
— От колко време съм тук?
— Почти едно денонощие — отвърна гласът. Беше на мъж. Ръката му пусна китката й и след това се премести под тила и раменете й, за да й помогне да седне и да отпие глътка вода.
Тя огледа коленичилия до нея мъж. Едър, но не пълен. Носеше тъмносиня туника и черни панталони от хубав плат, а ботушите му бяха от фина кожа. Не носеше оръжие. Чертите му бяха обикновени, но в черните му очи имаше нещо, което й казваше, че не бива да го подценява.
— Кой си ти? — попита тя отпаднало.
— Зейн.
Тя отпи още глътка.
— Само Зейн?
Той сви рамене и се усмихна. Държеше се прямо и уверено. Очевидно беше опасен.
— Е, ако толкова настояваш, имам и няколко титли, една от Ролдем, друга от Островното кралство, и мисля, че ми оказаха подобна чест и в Кеш, но не съм сигурен. Така че Зейн ще свърши работа. — Той се обърна и посочи няколко фигури при вратата. — Монасите ми казаха, че ти си Сандрина и че си Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите. Това вярно ли е?
— Да — отвърна Сандрина. — Предполагам, че си безвреден, инак братята нямаше да те допуснат до килията ми, докато съм в безсъзнание.
Той се направи на обиден.
— Безвреден? — Поклати глава. — Вярно е, че теб не те заплашвам с нищо, но чак пък безвреден… — Въздъхна и приседна до нея. — Трябва да си почиваш, но преди отново да заспиш, има някои неща, които искам да те попитам.
— Може би ще трябва да почакат… — рече тя, усетила, че отново изпада в несвяст.
Когато се свести, Зейн все още бе в килията, но беше облечен различно. Светлината от прозорчето също бе с друг оттенък — сивкав.
— А, събуди се — рече Зейн. — Искаш ли вода?
— Да, благодаря. — Тя взе купичката, отпи и попита:
— Та кой си ти?
— Зейн.
— Това го чух. Имам предвид кой те е пратил.
— А, ясно. Аз съм приятел на отец-епископ Крийган. Всъщност сподвижник ще е по-точна дума.
— Но не си от Храма.
— Не съм. Предпочитам да се моля на Банат или Рутия, когато изобщо се моля. — Усмихна се. — Опитвам се да не попадна сред онези, които се нуждаят от намесата на Дала.
— И като сподвижник на отец-епископа — каза тя, като се надигна на лакът, — предполагам си тук, за да разбереш какво съм научила?
Той бръкна под леглото и извади сгънато одеяло. Нагласи го зад гърба й, за да й е удобно, и каза:
— Да. Стига да ти се говори.
— Малко съм гладна, но може да разговаряме и преди да се нахраня.
Той кимна и излезе да говори с някого отвън, а Сандрина се огледа. Някой я бе измил и й бе превързал раните: още я сърбяха, но както когато заздравяват. Бяха я облекли в бяла риза от лен и косата й миришеше на чисто.
Беше полумъртва, когато стигна града. Бе яздила цяла седмица, без почти никаква храна освен горски плодове, от които после повръщаше.
Всъщност спомените й от пътуването бяха доста смътни. Помнеше когато стигна хълма, от който се виждаше Итра, и после нищо, докато не я спряха на портата. После я заведоха в храма и тя се опита да говори с някого, но изгуби съзнание.